Джавра въздъхна.
— Най-големият позор на сътворението е, че не всички можем да сме толкова идеални, колкото теб, Шеведая, гъвкаво малко кълбо от мускули.
— По мен щеше да има повечко месце, ако не живеехме само на едните възвишени мечти и по някой заек от време на време. Може да не съм идеална, но пък между краката ми не се клати торба с баласт, поне това можеш… Чакай малко.
Те се добраха до средата на провисналия мост и Шев вече не виждаше скалите от двете страни. Само въжетата, които се губеха в сивота в двете посоки.
— Какво? — промърмори Джавра и се спря.
Мостът продължи да се клати. Под тежки стъпки, които се приближаваха към тях.
— Някой идва към нас — промърмори Шев и извъртя китката си така, че ножът падна в подложената ѝ длан.
Не обичаше да се бие, но постепенно бе стигнала до извода, че няма нищо лошо в това, винаги да държи един добър нож подръка. Ако не друго, той си беше един добър аргумент в споровете.
Започна да се очертава някаква фигура. Първоначално беше само сянка, която се размърдваше, когато вятърът избутваше мъглата към тях. Първо беше нисък мъж, после стана висок. След това се превърна в мъж, който носи гребло на раменете си. След това в полугол мъж, понесъл огромен меч през рамо.
Шев хвърли един бърз поглед над лакътя на Джавра, за да провери дали пък няма да се разтвори в нещо по-смислено. Не се получи.
— Това е… необичайно — каза Джавра.
— Проклетият Север — промърмори Шев. — Тук вече нищо не може да ме изненада.
Мъжът се спря на около две крачки от тях и се усмихна. Но това беше повече безумна усмивка, отколкото израз на добро настроение. Добре поне, че носеше панталони, направени от някаква зле ощавена кожа, и ботуши с нелепа рунтава горна част. От кръста нагоре беше гол и бледото му тяло представляваше възлести мускули, примесени с белези и обсипани с роса. Отблизо мечът изглеждаше още по-голям, сякаш някой оптимист го беше изковал с надеждата да бъде използван от великани. Беше висок почти колкото собственика си, който изобщо не беше нисък, защото гледаше Джавра, повече или по-малко, право в очите.
— Някой компенсира нещо — промърмори Шев под носа си.
— Приветствам ви, дами — каза мъжът със силен акцент. — Прекрасен ден.
— Хич даже не е — изръмжа Шев.
— Е, всичко зависи от това, как го приемате, нали? — Той повдигна очаквателно вежди, но след като никоя от тях не отговори, продължи: — Аз съм Уирън-от-Блай. Някои ме наричат Перкото.
— Моите поздравления — каза Шев.
Той изглеждаше поласкан.
— Значи, сте чували за мен?
— Не. Къде, по дяволите, се намира Блай?
Той се намръщи.
— Честно казано, не мога да кажа.
— Аз съм Джавра — рече Джавра и изпъчи внушителните си гърди, — Лъвицата от Хоскоп. — Шев завъртя очи. Господи, воините с проклетите им титли и проклетите им представяния, и проклетото им пъчене на гърди. — Ние прекосяваме моста.
— А! Аз също!
Шев стисна зъби.
— Какво е това, съревнование по това, кой ще изрече най-очевидното нещо? Та ние се срещнахме по средата му, нали?
— Да. — Уирън си пое дълбоко въздух през носа и издиша с доволен вид. — Да, срещнахме се.
— Голям меч — каза Джавра.
— Това е Мечът на мечовете и хората имат стотици имена за него. Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървава жътва. Най-високият и най-ниският. Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, Битката, която се води от началото на времето и ще продължи да се води до самия му край. Някои казват, че е мечът на Бог, паднал от небесата.
— Ха. — Джавра вдигна вързопа от парцали, смътно напомнящ меч, който носеше със себе си. — Моят меч е изкован от паднала звезда.
— Прилича на вързоп парцали, смътно напомнящ на меч.
Джавра присви очи.
— Трябва да го държа увит.
— Защо?
— За да не те заслепи блясъкът му.
— Ооооо — провлачи Уирън. — Работата е там, че аз наистина искам да го видя. Ще успея ли добре да го огледам, преди да ослепея, или…
— Вие двамата приключихте ли със състезанието по надпикаване? — попита Шев.
— Няма да тръгна да се състезавам по надпикаване с никой мъж. — Джавра изду устни, пъхна ръка между бедрата си и с пръст показа вероятната дъга. — Веднъж опитах и ти можеш да говориш каквото си искаш за пишките, но с тях се покрива по-голямо разстояние. Много по-голямо. Какво? — попита тя и хвърли намръщен поглед през рамо. — Просто е невъзможно, колкото и нещо да изпиеш. Виж, ако на теб ти се иска да се състезаваш по надпикаване…