— Да, сър.
— Лейтенант Валимир, ще бъдете ли така добър да отведете дамите и нашите цивилни гости на безопасно място?
— Разбира се, сър.
— Неколцина мъже ще могат да ги задържат при моста — каза полковник Паулдър, докато приглаждаше лъскавите си мустаци.
— Няколко герои — каза Варуз.
— Няколко мъртви герои — промърмори под носа си полковник Крой.
— Имате ли бодри мъже? — попита Варуз.
Паулдър сви рамене.
— Моите са изморени.
— Моите също — додаде Крой. — Дори още повече.
Сякаш цялата война представляваше просто състезание кой повече ще изтощи полка си.
Полковник Глокта вкара със звънтене бойното си оръжие в ножницата му.
— Моите хора са бодри — рече той и Рюз почувства как страхът плъзва от стомаха му към всичките му крайници. — Оставих ги да почиват след последната ни малка екскурзийка. Изгарят от нетърпение да се нахвърлят върху врага. Смея да заявя, че Първи полк на Негово кралско величество с готовност ще задържи този мост достатъчно дълго, лорд-маршале, за да успеем да изтеглим хората ни.
— Изгаряме от нетърпение! — изрева един от хората на Глокта, очевидно твърде пиян, за да разбере с какво се наема.
Друг, не чак толкова пиян, погледна нервно към долината. Рюз се зачуди за колко ли мъже от Първи полк на Негово величество говори полковникът. Интендантът беше абсолютно сигурен, че въобще не се е разбързал да умира за едната слава.
Но лорд-маршал Варуз не беше станал главнокомандващ на армията на Съюза, пречейки на хората да се жертват заради пропуските му. Той дружески плесна Глокта по ръката.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб, приятелю!
— Разбира се, сър.
И Рюз осъзна с нарастващ ужас, че това е чистата истина. На Глокта винаги можеше да се разчита да хукне при най-малката възможност да се изфука, независимо колко фатална можеше да се окаже тя за онези, които решаха да го последват в челюстите на смъртта.
Варуз и Глокта, командир и любим офицер, учител по фехтовка и най-добрият му ученик, двамата най-тщеславни негодници, които човек би могъл да открие след цяла година търсене, се изпънаха и си отдадоха чест, потрепвайки от престорени емоции. След това Варуз се отдалечи, като даваше заповеди на Паулдър, Крой и своята собствена група негодници, вероятно за да отведат армията на безопасно място и да оправдаят саможертвата на Първи полк.
Защото, осъзна Рюз, докато гледаше към надигащата се гуркулска буря от другата страна на моста, това със сигурност щеше да бъде саможертва.
— Това е самоубийство — прошепна на себе си той.
— Ефрейтор Тъни? — извика Глокта, докато закопчаваше униформата си.
— Сър?
Най-енергичният от младите войници отдаде енергично чест.
— Ще ми донесеш ли нагръдника?
— Разбира се, сър.
И веднага хукна да го търси. Много хора тичаха наоколо да търсят разни неща. Офицерите търсеха войниците си. Мъжете търсеха конете си. Цивилните търсеха начин да се измъкнат, лейди Уетерлант хвърли доверчив навлажнен поглед през рамо. Рюз беше интендант на полка, нали? Би трябвало да има някаква спешна работа. И въпреки това той просто стоеше неподвижно, пулеше се със също толкова навлажнен поглед, отваряше безмълвно уста и размахваше безцелно ръце.
Свидетели бяха на два различни типа храброст. Лейтенант Уест гледаше намръщено към моста с пребледняло лице и стиснати зъби, решен да изпълни дълга си въпреки напълно реалния си страх. Полковник Глокта, от друга страна, се подхилкваше самодоволно на смъртта, сякаш бе някаква зарязана любовница, молеща за още, абсолютно безстрашен в увереността си, че опасността е нещо, което се отнася само за малките хора.
Всъщност типовете храброст бяха три, осъзна Рюз, защото той също беше там, за да демонстрира как изглежда пълната ѝ липса.
Дори повече, защото четвъртият тип се появи под формата на младия ефрейтор Тъни, стиснал в нетърпеливите си ръце нагръдника на Глокта, със слънчеви отблясъци върху излъсканите му до блясък ремъци, със сияещи от храброст очи на неопитен младок, отчаяно копнеещ да се докаже.
— Благодаря ти — каза Глокта, когато Тъни закопча катарамите, и присвитите му очи се фокусираха върху увеличаващата се гуркулска кавалерия от другата страна на реката; все повече коне се появяваха със застрашителна скорост. — Сега бих искал да отскочиш пак до палатката и да ми опаковаш нещата.
На лицето на Тъни се изписа ужасно разочарование.
— Надявах се да яздя до долу с вас, сър…
— Разбира се, че ще яздиш, не бих могъл и да си пожелая някой по-добър до мен. Но ако и двамата загинем там долу, кой ще отнесе личните ми вещи на майка?