Младият ефрейтор примигна, за да прогони сълзите от очите си.
— Но, сър…
— Хайде, хайде. — Глокта го плесна по рамото. — Сърце не ми дава да пресека една толкова обещаваща кариера. Не се и съмнявам, че един ден ще станеш лорд-маршал. — Глокта обърна гръб на зашеметения ефрейтор и веднага забрави за него. — Капитан Лакенхорм, бихте ли отишли при редниците и сержантите, за да потърсите доброволци?
Изпъкналата адамова ябълка на жилестия врат на Лакенхорм подскочи неуверено.
— Доброволци за каква задача, полковник? — попита той, въпреки че всички виждаха пределно ясно задачата долу, в долината, където мащабната мелодрама постепенно се разгръщаше на огромната сцена.
— Ами да разчистим гуркулите от онзи мост, глупав стар козел такъв. Побързай и ми ги доведи въоръжени и подготвени, наточени като теб.
Мъжът се усмихна нервно и бързо се отдалечи, като от време на време се спъваше в меча си.
Глокта скочи върху оградата, като стъпи с единия си крак върху долната напречна греда, а с другия — върху горната.
— Възнамерявам да дам един малък урок на тези гуркули, мои горди момчета от Първи полк на Негово кралско величество!
Младите офицери нетърпеливо се скупчиха около него, сякаш бяха патици, а героичните баналности на Глокта бяха трохи хляб.
— Няма да задължавам никой да идва с мен — нека решението за това да лежи на съвестта на всеки един от вас! — Той сви устни. — Ами ти, Рюз? Ще се помъкнеш ли с нас?
Рюз реши, че съвестта му може да понесе напрежението.
— С удоволствие бих се включил в нападението, полковник, но кракът ми…
Глокта изсумтя.
— Разбирам напълно, че носенето на такова туловище като твоето би представлявало предизвикателство за всеки един крак. Не ми се иска да накажа някой изморен кон, като му стоваря такъв товар на гърба.
Повсеместен смях.
— Някои хора са създадени за велики дела. Други за… каквато там ти е работата. Разбира се, че си извинен, Рюз. Как иначе?
Смазващата обида се стопи напълно под гузната вълна от облекчение. Та нали онзи, който се смее последен, се смее най-добре, а Рюз не се и съмняваше, че след около час мнозина от мъчителите му изобщо нямаше да се смеят.
— Сър — каза Уест, докато полковникът скочи от оградата върху седлото на коня си с гъвкавостта на акробат. — Сигурен ли сте, че трябва да го направим?
— А според теб кой друг би го направил? — попита Глокта и грубо дръпна юздите на коня си.
— Много хора сигурно ще умрат. Хора със семейства.
— Ами да, очаквам, че така ще стане. Това е война, лейтенант. — Откъм офицерите се разнесе рехав угоднически смях. — Затова сме тук.
— Разбира се, сър. — Уест преглътна. — Ефрейтор Тъни, ще бъдете ли така добър да оседлаете коня ми…
— Не, лейтенант Уест — пресече го Глокта. — Искам да останете тук.
— Сър?
— Когато всичко това приключи, ще ми трябват един или двама офицери, чиито задници се различават от чифт пъпеши. — Той стрелна с изпепеляващ поглед Рюз, който леко придърпа нагоре изсулените си панталони. — Освен това подозирам, че тази ваша сестричка ще порасне голяма красавица. Нали все някой трябва да ѝ пречи да върши глупости?
— Но, полковник, аз трябва…
— Не ме интересува, Уест. Оставаш и това е заповед.
Уест отвори уста, сякаш за да каже нещо, после благоразумно я затвори, изпъна се и отдаде чест. Ефрейтор Тъни направи същото, а в крайчеца на окото му проблесна сълза. Рюз виновно се довлече до тях, изпълнен едновременно с ужас и задоволство при мисълта за една вселена без Глокта.
Полковникът им се ухили; блясъкът от пълния комплект идеални, сияйно бели зъби под ярките слънчеви лъчи беше почти болезнен за окото.
— Хайде, господа, без сълзливи сантименталности. Ще се върна, преди да сте се усетили!
С едно дръпване на юздите накара коня си да се изправи на задните крака, застина така за секунда на фона на ясното небе, като една от онези героични статуи, и Рюз се зачуди дали изобщо някога е съществувал по-красив негодник.
После прахта обгърна лицето му, когато Глокта препусна надолу по хълма.
Надолу към моста.
Малки добрини
Когато сутринта Шев пристигна, за да отвори пушалнята си, тя съзря чифт големи, мръсни боси пети да стърчат през прага.
Това навремето сигурно щеше да я стресне, но през последните две години Шев беше започнала да се възприема като човек, който не се плаши лесно.
— Ей! — извика тя, докато се приближаваше със свити юмруци.
Който и да се беше проснал по лице на прага, очевидно или не възнамеряваше да се помръдне, или просто не беше способен. Тя видя дългите крака, на които принадлежаха петите, обути в парцаливи, лекьосани панталони, след това опърпаното и мръсно палто. И най-накрая подаващата се иззад проядената от червеи рамка на вратата рошава червена коса, сплъстена от слама и пръст.