Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш
Трагедиите в живота на човек са две: първата е да не получиш онова, което искаш, а втората е да го получиш.
Първа глава
За какво мечтаеш?
За мир по целия свят?
Някой да изобрети лек срещу СПИН?
Да имаш дупе като Жизел Бюндхен1?
Новите сандали с каишки са протрили толкова успешно пръстите ми, че са се появили мехури, набъбнали като медузи. Намръщена от болка, натискам копчето на светофара и чакам нетърпеливо на тротоара. Опитвам се да кажа, че всеки си има някакво желание, някаква мечта, независимо каква, нали така? Всеки един без изключение. Отварям опаковката на палачинката с глазура от кисело мляко, с която ще закуся, и поглеждам към изтръпналите си крака. Не съм по-различна от останалите хора. С този разлика, че те се опитват да сътворят нещо в полза на човечеството, да променят света към по-добро и изглеждат зашеметяващо в прашки, докато аз оглеждам тъжно мехурите… и знаете ли за какво си мечтая?
— Ох!
Сякаш нарочно, точно в този момент един от мехурите се спуква и безцветна течност се процежда между пръстите ми.
За чехли.
Почти средата на юли е и цяла Англия се е предала на мъчителна гореща вълна. За повечето от зажаднелите за слънце жители на острова това означава радост и сладолед, пикници в парка и шезлонги в градината вкъщи. За нас, лондопчани, е истински ад. Целият град се поти като бегач на дълги разстояния. Задушните офиси, зловонните изпарения от автомобилите, метрото без климатик с един замах превръщат живота в истински ад. Хората си изпускат нервите. Носовете им започват да се белят.
Да не говорим, че болката в краката ми не се търпи. Изругавам тихичко, изравям смачкана салфетка от чантата и прикляквам на тротоара.
Браво, много елегантно и изтънчено, мисля си аз, докато бърша с пръст потеклия фон дьо тен, превърнал се в тъмнокавяф мустак над горната ми устна, и тъпча полуразпадналата се салфетка между пръстите на краката си. Понякога се питам защо изобщо си правя труд да купувам „Инстайл“ всеки месец, след като и сама успявам да се докарам в този прекрасен вид.
Усещам някой да ме побутва отзад, забелязвам, че вече е зелено, изправям се и закуцуквам през улицата. В същия момент ме поглъща забързана тълпа хора, които не спират да дрънкат мобилните си телефони, пушат цигари и сърбат капучино. Всички се блъскат, ръгат, проправят си път с лакти, клатушкат се. Някакво куфарче ме перва по прасеца и аз писвам от болка. Не за пръв път ми се приисква да живея някъде на морето вместо в зловонния адски център, който през последните шест години наричам свой дом.
Успявам да се добера до отсрещния тротоар преди малкото зелено човече на светофара да се скрие и закуцуквам по Мерилебън роуд. Честно казано, понякога ми се струва, че съм посветила целия си живот на какви ли не желания. Не говоря за велики желания, които да променят ежедневието ти — като например прибираш се един ден и откриваш, че Брад Пит снима последния си касов хит в квартала и познайте какво? — моли мен, Хедър Хамилтън, да изпълня главната роля.
Как ли пък не! Не говоря за подобни желания. Изобщо не става въпрос да си затвориш очите и да подхвърлиш монета в някой фонтан, да дочакаш предложение от световноизвестна звезда или да ти падне лампата на Аладин. Говоря за съвсем обикновени, неангажиращи и, честно казано, отегчителни желания, които ми се въртят в главата по цял ден, без дори да се замислям специално. За мен желанията нямат нищо общо с магията: те просто са част от ежедневието.
Като например в момента ми се иска да не се бях натъпкала с тази огромна палачинка.
В същия момент се усещам, че стискам опаковката и ме бодва чувство на вина. Добре де, купих я от диетичен магазин и беше на полицата до сушените праскови и кафявия ориз, но какъв е смисълът да ви заблуждавам? Много добре знам, че изобщо не е диетична. Присвивам очи, за да прочета съдържанието. Господи, аз ли споменах думата диетична? На етикета е трябвало да сложат предупреждение, че това чудо е крайно вредно за здравето. Имате ли представа колко мазнина се съдържа в тази палачинка?
Смачквам опаковката на топка и я натъпквам бързо в чантата, която, както обикновено, е пълна с обичайните боклуци, които разнасям навсякъде със себе си: протекли химикалки, изпаднал от кутийката тампон, гланц за устни, който е останал без капаче и топчето отгоре е покрито с мърляв мъх. А, да, пазя и няколко билетчета от електронните кантари в „Бутс“.
Това ми напомня за друго желание. През обедната почивка влязох в „Бутс“ уж да си купя тампони, но не се въздържах и се качих на кантара. Много ми се искаше да покаже, че съм отслабнала с някой и друг килограм, но се оказа, че съм качила.