— Просто ще оставя на таблото да свети знакът да останат със затегнати колани. Така няма да има проблем.
— Може ли така?
— Правим го непрекъснато. Тъкмо пътниците не се мотаят и не ни дразнят, когато искаме да си починем малко. — Тя забелязва учудването ми. — Хайде, Хедър, нали не вярваш на всички онези приказки, че имало турбулентност и затова трябвало да останат по местата си със затегнати колани?
Зяпнала съм я и не знам какво да кажа. Имам чувството, че някой ми е направил мръсен номер.
— Може и аз да направя този номер някой път — казва тя след малко.
— Какво? Номера с турбулентността ли? — мръщя се аз. И като си помисля само колко пъти сме седели послушно по местата си, въпреки че страшно ни се е ходело до тоалетната, но знакът за коланите не е бил изключен.
— Не, глупаче — мръщи се тя. — Говорех за тръпката.
Казва го с такава надежда, че не мога да не се усмихна.
— Пия за това — съгласява се тя и вдига чашата си, за да я чукне в моята. — Пия за тръпката.
Трийсет и седма глава
На следващия ден по обедно време заедно с Брайън съм застанала на опашка пред малкото кафене на ъгъла и разбирам, че двете с Джес не сме единствените, които са се замислили за тръпката. Само че ние все още я търсим, докато Брайън вече я е открил.
— Май съм влюбен — признава той.
— Влюбен ли? — повтарям аз и стомахът ми изкъркорва. Хайде по-бързо, няма ли най-сетне да ни обслужат?
— Отначалото си мислех, че ще бъде само заради секса, но се оказа, че е много повече.
Чува се шумно сумтене и жена на средна възраст се врътва към нас, лицето й е почервеняло като глава цвекло.
— Не можете ли да запазите мръснишките си разговори за себе си? Някои от нас са тук, за да обядват. — Тя ни поглежда с отвращение. — Хайде, Каръл, хайде Луиз. — Двете й приятелки тръгват след нея и излизат от заведението. Така ние двамата оставаме първи на опашката. Всички в кафенето са ни зяпнали.
Преглъщам с усилие. Мария, едрата властна собственичка, ни е зяпнала с отворена уста.
— Ъъъ, един с пиле на грил и един от питка със сос песто, моцарела и доматен сос, ако обичаш — поръчвам с огромно неудобство аз. Чудесно е, когато не се налага да чакаш на опашка, но понякога ми се иска сбъдването на желанията да е по-безболезнено.
Добре че Мария се справя бързо и след няколко минути ни подава сандвичите, а Брайън й връчва десетачка.
— Нямах намерение да ти казвам нищо заради проблема с твоя човек — обяснява той за раздялата с Джеймс, защото преди малко му разказах подробностите, — но просто трябва да поговоря с някого. — Той слага рестото в кошничката, оставена на щанда за целта. — От години не съм изпитвал подобно нещо — добавя тихо той, така че този път никой да не може да чуе.
— Това е наистина страхотно. — Аз посягам към сандвичите. В малкото кафене започва да ме хваща клаустрофобия и аз тръгвам бързо към вратата, като се извинявам на всички, които разблъсквам по пътя. Щом излизам на слънце, поемам въздух от облекчение. — Правилно ли разбирам, че говориш за Нийл?
— Ти как разбра? — пита изненадан той. Пресичаме улицата и се отправяме към офиса.
— Предположих. Досетих се, защото седна на друго място в театъра, на следващия ден закъсня, имаше смучка на врата… — Той се изчервява. — Стори ми се много приятен — успокоявам го аз. Проверявам кой сандвич на кого е и му подавам пилешкия.
— Наистина е много приятен — съгласява се Брайън, сякаш не може да повярва. Разопакова сандвича, отхапва и започва да дъвче замислено. — Само че разликата във възрастта ни е доста голяма.
— Той на колко е? — питам аз и си слагам слънчевите очила.
— На трийсет и две — отвръща притеснен Брайън. — Наполовина на моята възраст.
— Значи момче за забавление.
— Точно от това се притеснявам. Хората ще ми се смеят.
— Няма. Погледни Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.
— Именно — отвръща мрачно Брайън. — Той прилича на баща й.
— По-скоро на дядо й — уточнявам аз, ала щом забелязвам колко е потресен, бързам да замажа положението. — Няма ли да престанеш да се тревожиш? Ти си много красив за по-възрастен мъж. Да не говорим, че краката ти изглеждат великолепно в мрежести чорапи. — Ръчкам го закачливо в ребрата.
Той избухва в смях и захапва сандвича, а аз най-сетне успявам да се заема с моя. Обикновено ходя до „Маркс & Спенсър“ на обяд, но много често се случва така, че любимият ми сандвич е свършил. Поне през последните няколко седмици успявах да си купя всеки обяд от него и сега вече ми е омръзнал. Затова днес реших да си взема нещо от близкото кафене.