Навеждам се и вдигам малка снимка, с бял кант по краищата, на която са Ромари и Лайънъл, но изглеждат доста по-млади. Лайънъл е облечен в яркозелен костюм, а Розмари е в кремава рокля с шапка, която прикрива кока й. Разсеяно обръщам снимката и виждам почерка на татко.
За прекрасната ми съпруга от сватбения ни ден. Благодаря ти, че отново ме направи щастлив.
Разбира се. Това е от сватбата им преди десет години. Оженили са се на круиз, само двамата. Ние с Ед не можахме да отидем. Не искахме да отидем, поправям се аз. Никога не поисках да видя сватбения им албум, въпреки че си спомням, че Розмари искаше да ни го покаже, когато се върнах вкъщи от университета. Бях прекалено заета. Спирам се за момент, за да осмисля думите. През последните десет години бях прекалено заета.
Чувствам се виновна. През всичкото време негодувах срещу Розмари, а сега от надписа на снимката разбирам, че съм й задължена. Кой знае как, през годините съм заличила спомена колко съсипан беше татко след смъртта на мама, колко дълго след това когато се усмихнеше, очите му си оставаха празни, как тази празнота изчезна, след като се запозна с Розмари.
— Извинете, приключихте ли?
Млад мъж с шапка сочи машината. Приготвил е шепа монети.
— Извинете, веднага ще се дръпна. — Връщам снимката в портфейла, натъпквам го в джоба си, пъхвам още пари и пластмасовата чашка бързо е готова. Има нещо, което трябва да направя, нещо, което отдавна е трябвало да направя.
— Извинявай.
— Какво? — Розмари смръщва вежди, когато й подавам кафето. След това се усеща. — А, ясно. Чак толкова ли е зле? — Тя поглежда подозрително кафявата течност, която трябва да мине за кафе.
Заставам пред нея, изпълнена с неудобство.
— Не говоря за това. — Оказва се много по-трудно, отколкото предполагах.
— Седни, Хедър. — Розмари потупва стола до нейния. Сядам послушно и отпивам глътка кафе. Господи, то се оказва още по-гадно, отколкото изглежда. Поглеждам Розмари.
— Искам да ти се извиня — казвам аз. — Бях страшна мръсница. Всичко, което съм казвала…
— Всичко е наред — прекъсва ме тя и отпуска ръка върху моята. — Разбирам.
— Не, не разбираш. — Събирам смелост, за да срещна погледа й. — Искам да ти се извиня за начина, по който се държах през всичките минали години, че те мразех, задето си заела мястото на мама, че искаше да си част от живота ни…
Ето, най-сетне признах.
— Много се извинявам, Розмари. Бях голяма глупачка. — Преглъщам с усилие. Сега тя наистина ще ме намрази и аз не мога да я виня. Аз самата се мразя.
Тя мълчи, докато осъзнае казаното.
— Благодаря ти, Хедър, много ти благодаря — отвръща тихо тя след малко. — Нямаш представа колко много означава това за мен.
Милото й отношение ме изненадва.
— Аз също трябваше да ти се извиня.
Тя гледа кафето си, потънала в мисли.
— И аз съм виновна. Открай време ревнувах близостта ви с Лайънъл. Аз не съм толкова близка с моите деца. Двете с Анабел… — Тя прехапва долната си устна, по която все още има следи от червило. — Нека просто кажа, че двете не се разбираме като вас.
И двете се усмихваме.
— Освен това ревнувах от теб, защото ти му напомняше за Джулия…
— За мама ли? — прошепвам тихо аз.
— Знам, че е грозно — признава тя — да ревнувам от дъщерята на съпруга си, защото прилича на майка си, да се чувствам застрашена, защото тя му напомня първата жена… — Очите й се пълнят със сълзи и тя ме поглежда, лицето й е пребледняло и изопнато. — Аз съм лош човек.
Никога не съм я приемала по този начин, но ето че най-неочаквано разбирам колко трудно й е било. Посягам и стискам ръката й и разбирам, че за пръв път я докосвам с истинско чувство.
— Ти си добър човек, Розмари — уверявам я аз. Не го казвам просто така. Говоря напълно сериозно. Тя наистина е добър човек. Как не съм го разбрала през всичките тези години?
— Наистина ли? — По носа й се стича сълза и пада в кафето.
— Или е това, или и двете сме ужасни — свивам рамене аз и й се усмихвам през сълзи.
— Никога не съм се опитвала да заместя Джулия — казва тихо тя.
— Знам — кимам аз и се питам защо не сме провели този разговор преди време.
— Нито съм искала, нито бих могла. Също както Лайънъл не би могъл да замести Лорънс, първия ми съпруг. — Тя ме поглежда и за пръв път забелязвам страха й. — Не мога да загубя отново любим човек. Много обичам баща ти, Хедър. Не знам какво бих правила без него. — Гласът й потреперва, тя навежда глава и избухва в сълзи.
Сега е мой ред да съм силна, казвам си аз, защото макар да мога да кажа същото като нея, знам, че Лайънъл не би искал да плачем заради него. Ако беше тук сега, щеше да ни прегърне и двете и да ни помогне да се почувстваме по-добре. Само че той не е в състояние да го направи, така че е мой ред.