Прегръщам Розмари, защото той би искал така… и защото и аз искам.
Нощта е дълга. Най-сетне Розмари се унася, но аз не мога да заспя, седя и пия кафе и ровя стари списания. След няколко часа ми се иска да се поразтъпча, да изляза навън и да глътна малко чист въздух. Все още е топло и тихо, каквото не е никога в Лондон. Толкова е спокойно, че ти се струва, че всички спят и ти си единственият буден човек в целия свят. На паркинга има хора, някои са в колите си, други са излезли да пушат. Това са сестри от болницата и аз се поколебавам. При тези обстоятелства не би трябвало да мисля за това, но въпреки всичко се приближавам.
— Бихте ли ме почерпили една цигара?
Те млъкват и едната ме поглежда със съчувствие. Не съм се поглеждала в огледало, но сигурно изглеждам точно както се чувствам.
— Не би трябвало… — Тя ми подава кутия „Силк Кът“. — Просто не споменавайте пред никого.
— Няма, обещавам. — Усмихвам й се с много благодарност, паля и се отдалечавам към мястото, където свършва паркингът и започва полето. Дръпвам от цигарата и поглеждам към небето. Има пълнолуние и луната виси млечнобяла и кръгла в тъмното. Поглеждам я и се питам дали и Гейб в Единбург я вижда. Въздъхвам дълбоко. Иска ми се да му позвъня и да му разкажа какво се е случило с баща ми.
Само че не мога.
Тъгата ме притиска, аз пускам недопушената цигара на земята и я стъпквам. И без това имаше кофти вкус.
Нямам представа колко време съм стояла навън — просто съм загубила представа за времето — но когато се връщам, Розмари все още дреме. Настанила се е на три пластмасови стола и използва чантата си за възглавница. Отварям сакото й като импровизиран чаршаф. И аз съм уморена. Сядам на последния свободен стол, отпускам глава назад и се замислям за татко, който е на няколко метра от мен. Казвам си, че той ще се възстанови напълно и ще доживее до сто, но въпреки това ми е трудно да го повярвам. Както каза лекарят, той все още не е вън от опасност.
Розмари простенва тихо и аз я поглеждам. За пръв път усещам, че ни свързва обичта ни към Лайънъл. Това ми донася странно успокоение. Макар да е трудно и болезнено да мисля за това, ако се наложи да се сбогуваме, то поне ще бъдем заедно. Очите ми натежават, аз ги затварям и се предавам на съня.
Четирийсет и трета глава
Трепвам рязко и се събуждам. Къде съм? Изправям се бързо. И в този момент истината ме удря като с юмрук право в стомаха. Татко.
Розмари все още спи, докато се изправям на крака. Кое време е станало? Часовникът на стената показва, че е малко след шест. Спала съм часове.
Болницата е все още тиха и аз забързвам по коридора към интензивното, ала не виждам жива душа. Дори сестрата, която седеше на рецепцията, я няма. Поглеждам към прозорците, но не успявам да видя нищо през щорите. Тъй като няма кой да ме спре, отварям вратата.
В стаята цари полумрак, тихо е освен ритмичното пиукане на монитора. Залива ме вълна от облекчение.
Все още е жив.
Честно казано, нищо друго не ме интересува.
Поемам си дълбоко и тихо въздух, за да не го събудя. Протягам длан към ръката му и се сепвам.
Това не е баща ми.
Усещам как ми прилошава. В леглото на баща ми лежи много по-млад мъж. Забелязвам синята татуирана птица отстрани на врата му, туптенето на пулса и бледата кожа. За частица от секундата земята под мен се отваря.
— Извинете ме, но не можете да влизате тук.
Врътвам се рязко към две сестри.
— Къде е баща ми? — изкрещявам отчаяно аз. — Какво му се е случило? Какво сте направили с него? — Вие ми се свят и те припват към мен. Опитвам се да си поема дъх. Двете ме държат и се опитват да ме успокоят, но аз не успявам да чуя думите им. Единственият звук е писъкът в главата ми. Вече знам.
— Мъртъв е, нали? — хлипам аз. — Мъртъв е… мъртъв е.
Те ме повеждат навън, държат ме сякаш съм парцалена кукла.
— Госпожице Хамилтън, аз съм господин Брадли… госпожице Хамилтън, изслушайте ме.
Мъж в бяла престилка се е надвесил над мен, но аз не успявам да видя лицето му. Пред мен се спуска мрак и обгръща всичко.
— Леглото ни трябваше за спешен случай. Преместихме баща ви в сърдечното отделение. Той се справя отлично. Буден е и пита за вас.
В този момент всичко почернява.
— Май доста ви постреснах двете.
Това става много по-късно. Двете с Розмари сме застанали край леглото на Лайънъл и стискаме ръцете му.
— Май Хедър ни стресна повече — усмихва се Розмари. Изчервявам се. Колко неловко се получи, да избухна по този начин и да се строполя в краката на господин Брадли.