Така ли е наистина?
— Помислете си само колко знаменитости ще бъдат там… — Очите на Розмари заблестяват. След това си поема рязко дъх. — Дали кралското семейство ще отиде?
— Не знам — отвръщам аз. Ако отидат, Брайън ще реши, че е умрял и се е качил право в рая.
— Кога ще тръгваш? — пита Лайънъл над чашата с „Евиан“. По дяволите. Как да им съобщя, че съм безработна?
Опитвам се да измисля нещо, ала след секунда разбирам, че няма да стане.
— Няма да тръгвам.
— Няма ли? — ахва Розмари.
Клатя глава и поглеждам Лайънъл, който ме гледа много внимателно.
— Аз съм добре — отвръща тихо той.
— Знам. — Чувствам се гузна, защото не съм казала истинската причина, поради която няма да съм асистентка на Брайън по време на сватбата. Просто не мога да им кажа. Те никога няма да ме разберат. Аз самата не съм сигурна, че разбирам.
— Не ми трябват три медицински сестри. Имам и Розмари, и брат ти.
— И Миранда — обажда се Ед, все още на телефона с Лу. — Тя непрекъснато следи какво правиш по имейла. Та като стана въпрос, тя иска подробен отчет на всичко, което си ял днес.
— Значи сте се събрали достатъчно хора да ми развалите удоволствието — усмихва се Лайнъл. — Трябва да се върнеш.
Прилошава ми. Не се притеснявам, че ще оставя Лайънъл. Лекарите са много доволни от възстановяването му, а аз знам, че няма нужда да следя всяка негова стъпка. Ед и Розмари са повече от достатъчни. Поглеждам ги и почти ми става жал за тях. Само че не мога да се обадя на Брайън просто така и да го помоля отново да ме вземе на работа. Да не говорим, че той сигурно си е намерил нова асистентка.
— Защо не се обадиш на Брайън? — предлага Розмари. Поглеждам я изненадана. През годините съм споменавала Брайън, но все имах чувството, че тя нито слуша, нито се интересува.
— Може и да му се обадя — прошепвам аз.
— Вземи моя мобилен — предлага Ед и много бързо приключва с разговора си.
Тук има нещо подозрително. Откога стана толкова щедър, че ми предлага мобилния си?
В този момент забелязвам Лайънъл, който ме гледа виновно като ученик, и имам чувството, че всичко това е било предварително планирано.
— Да не би да се опитвате да се отървете от мен? — Посягам към телефона на Ед.
— Разбира се, че не, миличка — отвръща Лайънъл. — Просто Ед спомена финансовото ти състояние…
Поглеждам свирепо брат си, но той изведнъж проявява огромен интерес към тревата.
— Освен това Розмари няма търпение да види снимките на всички известни хора…
Розмари се изчервява виновно.
Тъй като всички са вперили очи в мен, аз поемам мобилния на Ед. Безкрайно притеснена съм. Първо го изоставих, без да го предупредя, а сега ще се опитам пак да се примъкна. Само че не мога да бъда асистентка на фотографа на сватбата на Даниел, нали? Да правя снимки отблизо на мъжа, който ми разби сърцето на милиони късчета, и то в момента, когато казва „Да“.
Можеш, Хедър, казвам си смело аз.
В този момент решението е взето. Какво от това, че ме е страх да се видя с Даниел? Какво от това, че аз ще бъда тази, която ще плаче в църквата? Набирам номера. Брайън и бизнесът са по-важни, затова ще бъдат на първо място.
— Ало, „Завинаги заедно“. — Обажда се Брайън. Личи си, че е под стрес.
Блъскам си главата какво да кажа, опитвам се да измисля безболезнен начин, по който да започна разговора, след това се отказвам и казвам направо:
— Едва ли все още ти трябва асистентка за утре?
— Хедър?
Изненадата му е неописуема.
— Да, аз съм.
Чувам как дърпа нервно от цигарата. След това се смее тихо.
— Ще ти трябва специална шапка.
Четирийсет и четвърта глава
Оказва се, че ми трябва много повече от шапка.
— Светлини?
— Готови?
— Триножници?
— Готови.
— Два „Канон“-а, два „Никон“-а, рефлектор, филм и три обектива.
— Готови, готови, готов, готови, готови.
Сутринта на сватбата е и двамата с Брайън сме в абатство Шилингъм. Абатството е част от наследствения дом на херцога и херцогинята, сгушен в живописно селце, от онези, които ги виждате по картичките. Има и езерце с патици, и къщи с катерливи рози по оградата, мъжете в ботуши за езда и карирани сака са повече, отколкото в кралското семейство.
— Всичко ли е готово? — пита Брайън и вдига поглед от нещата, които сме донесли и сега са оставени върху покритата с чакъл алея.
Спирам да свалям багажа от вана на „Завинаги заедно“ и се замислям. След това си спомням.