Пъхвам бързо ръка в джоба. Ще хвърля пирена в реката… Само че… Обзема ме паника. Джобът ми е празен. Къде е пиренът? Опипвам джоба и ръчкам из ъглите. Вече не е скрит в хастара. Напълно слисана съм, докато обръщам джобовете наопаки. Трябва да е някъде тук. С ъгълчето на окото си забелязвам водещата церемонията. Тя ми се усмихва. Чувам в главата си гласа й: „В кръга на пречистването няма място за суеверия и безвкусни талисмани, Хедър.“
Не е възможно да изчезне просто така. Дали пък не е възможно?
— Изгуби ли нещо? — Брайън попива зачервените си очи с кърпичка.
— А, не… нищо — отвръщам аз. Поглеждам към жената, ала тя изобщо не гледа към мен. Дали не съм си въобразила?
— Какво ще кажеш за церемонията?
— Не знам какво да кажа. — Беше само преди няколко минути, а всичко изчезва също като думи, изписани върху пясъка. — Ами ти?
— Пълна алабалистика — отсича той подигравателно и издухва носа си. — Тази езическа сватба щеше да излезе велико на снимките — добавя той. — Ще направим суперснимки, особено на онази странна птица. — Той натъпква кърпичката в ръкава на сакото и хуква към щастливата двойка, за да щрака като истински папарак.
— Трябва да ти призная, че нямах никаква представа, че си толкова добър танцьор — закачам се с него аз по-късно, докато товарим нещата си във вана.
— Изобщо не съм танцувал. Отвлякоха ме — ръмжи Брайън и наднича иззад вратите. Хлопва ги, след това завърта дръжките. — Готово, няма повече. — Изтупва прахта от ръкава си. — Може ли да сменим темата?
— И за какво предлагаш да говорим?
— За теб.
— Какво за мен? — питам разсеяно аз и вадя мобилния си телефон от чантата, за да прослушам съобщенията. Знам, че Лайънъл е в сигурни ръце, ала искам да се уверя, че всичко е наред.
— Става дума за американеца, нали?
Вдигам стреснато поглед.
— Какво?
— Затова по лицето ти е изписан този поглед цял ден днес.
— Няма никакъв поглед — отвръщам разпалено аз, докато чакам знака на „Водафон“ да се появява на дисплея. Господи, толкова бавно се включва. С ъгълчето на окото си забелязвам, че Брайън ме наблюдава. — Намери си гадже и изведнъж стана експерт по връзките — мърморя аз. Най-сетне символът на „Водафон“ се появява и аз набирам 121.
— Не е нужно да съм експерт, за да разбера, когато някой е влюбен — отвръща той.
Толкова ли е очевидно?
— Имате едно ново съобщение.
Очаквам да чуя любезния глас на Розмари и трепвам рязко, когато строг глас излайва:
— „Обажда се Виктор Максфийлд.“
Сърцето ми започва да блъска оглушително. Той пък какво иска?
— „Току-що се върнах от риболов и открих писмото ти на бюрото. Мила моя, първото правило в журналистиката е да се увериш, че фактите са такива, каквито изглеждат. Истина е, че племенникът ми Габриел каза някоя и друга добра дума за теб, истина е, че по негово настояване проведох интервюто с теб. Само че той не е причината, поради която ти предложих работа. Предложих ти я, защото си безкрайно талантлив фотограф.“
Дъхът ми спира. Значи не ме е назначил заради Гейб. Аз съм „безкрайно талантлив фотограф“. Сякаш всичко около мен се завърта. Не, истината е, че съм безкрайно голяма глупачка.
— „Габриел може и да е любимият ми племенник, но «Сънди херълд» е вестник, награждаван многократно, и аз нямам намерение да те назнача на работа единствено защото този идиот е влюбен в теб.“
Какво?
Сякаш ме поразява светкавица. Той наистина ли каза онова, което чух? Не е възможно! Гейб да е влюбен в мен?
Виктор Максфийлд продължава да говори и аз се опитвам да чуя какво има да казва.
— „Всъщност, аз съм зает човек, трябва да се грижа за вестника, затова не приемам «не» за отговор. Незабавно престани с глупостите. Подготвяме статия за фестивала в Единбург и ни трябва фотограф там. В пет има полет от «Хийтроу» за Единбург. Когато ми позвъниш, искам да си на самолета.“
След тези думи той прекъсва. Просто затваря.
Гледам „Нокиата“ неспособна да повярвам. Най-неочаквано се оказа, че имам работа в „Сънди херълд“ и вече са ми поставили първата задача — фестивала в Единбург.
Там е Гейб.
Заобикалям вана, отварям вратата и се качвам. Брайън е зад волана, дими с цигара и слуша радио.
— Всичко наред ли е?
Поемам си дълбоко дъх.
— Трябва да те помоля за една услуга.
— Какво ли не бих направил за теб?
— Ще ме закараш ли?
Той се усмихва.
— Разбира се. Къде отиваме? В Литъл Венис ли?
— Не, на „Хийтроу“.
Споглеждаме се. Няма нужда да обяснявам.
— В колко часа е полетът ти?