— Мама му стара!
Вдигам поглед към стюардеса, отправила се в обратната посока, която ме гледа в пълно недоумение.
— Джес! — писвам аз, докато тя подминава. — Какво правиш тук?
— Аз ли какво правя тук? За бога, стюардеса съм, какво, според теб, мога да правя тук? Току-що слизам от деветчасов полет и си отивам вкъщи, за да поспя.
Опитваме се да се наместим на лентите така, че да останем една до друга.
— Я кажи ти какво правиш тук?
— Имам полет за Единбург… — За малко да се спъна в куфарчето на някакъв бизнесмен и започвам да се извинявам. — Ще снимам за „Сънди херълд“. Дълга история — обяснявам аз и си спомням, че миналата седмица й пратих имейл за кавгата с Гейб и неочакваното му заминаване.
— Гейб не е ли на фестивала в Единбург? — извива вежди тя.
— Извинявай, Джес, трябва да вървя. Ще си изпусна самолета — прекъсвам я бързо аз и закуцуквам към изхода. — Ще ти се обадя.
— Давай, момиче — провиква се след мен тя. — А, Хедър…
Поглеждам през рамо, но тя вече е доста далече. След това изкрещява нещо, което не успявам да разбера. В отговор й махвам с ръка. Не съм сигурна какво точно каза, но ми се струва, че много приличаше на „Остави се на тръпката.“
Качвам се с последни сили на самолета и ме посреща напрегната атмосфера, дори враждебна. Всички редици пътници ме наблюдават злобно, докато куцукам към мястото си. Седемдесет и пет F. Че аз стигнах края на самолета. По дяволите, трябва да е някъде тук. Да не би да съм пропуснала…
В този момент виждам мястото.
То е в самия край, точно до тоалетните. Седалките са две. На едната се е отпуснал мъж с толкова грамаден бирен корем, че изглежда двоен — едната половина е от едната страна на облегалката за ръце, а другата е отдолу и се опитва да заеме съседното място.
Моето място.
Промъквам се покрай мъжа, сядам и затягам колана. Няма вече мечти за кожена седалка и красив непознат, за шампанско по пътя до Единбург. Затварям очи. Нищо, полетът е къс. Ако имам късмет, ще спя, докато кацнем.
— Виж ти, виж ти, настанихме се удобно, нали?
А, не, ако обичаш.
Акцентът е шотландски. Отварям очи и виждам, че съседът ми се хили.
— Здрасти. Аз съм Брус, а ти как се казваш?
През следващите петнайсет минути всичко върви сравнително добре, като изключим, че някой непрекъснато пуска водата в тоалетната, от която ни дели една стена, а Брус заспива и главата му климва на рамото ми.
— Какъв сандвич предпочитате, госпожо? С пилешко или шунка? — Стюардесата ми отправя добре отработена усмивка.
— Нямате ли вегетарианско меню? — питам любезно аз.
— За съжаление свърши. В този сандвич има маруля и домат — обяснява тя, докато оглежда анемичната франзела, увита в целофан. — Ако искате, извадете шунката.
— Не, благодаря. — Стомахът ми гневно ръмжи.
— Кафе или чай предпочитате? — продължава тя.
— Кафе, ако обичате.
Подава ми пластмасова чашка на поднос и налива гъста черна напитка, без да разлее дори капка.
Неочаквано самолетът се разтриса и подскача.
Какво по… Поглеждам стюардесата. Тя е напълно спокойна, поклаща се в удобните си обувки и продължава да налива. Успокоявам се и поемам чашата.
Ето, виждаш ли? Всичко е наред, казвам си аз. Нищо и никаква турбулентност. Няма защо да се притеснявам. Няма нищо…
Ау!
Без предупреждение самолетът полита надолу и аз имам чувството, че ще изпаднем от небето. Ужасена съм. Чувам плач на деца, писъци на жени и сърцето ми започва да блъска, някакъв пръст ме ръчка…
Какво?
Вдигам поглед и забелязвам, че Брус ме боде с месестия си пръст и ме наблюдава угрижен.
— Всичко е наред, момиче, всичко е наред. Малко турболентност, всичко е наред — обяснява той и дъвче сладко сандвича с шунка. — Като изключим панталоните ти — добавя той и посочва скута ми.
Свеждам отново поглед и забелязвам огромно кафяво петно на скута, а след това виждам празната пластмасова чашка, която все още стискам в ръка. Тъкмо навреме, защото и последната капка се изсипва върху мен. Браво! Това е направо върхът. Може ли да стане по-зле?
Очевидно може. След като кацаме — грешка, след като се забиваме, тръсваме и затътряме с пищене на двигателите по пистата, — аз оставам заклещена зад Брус и съм последната, която слиза от самолета. Това означава, че съм последната, която излиза на терминала, и последната, която ще се дореди до такси.
А пък вали.
Наблюдавам как капките попиват по розовите ми сатенени обувки и въздъхвам. Къде отиде хубавото време? Не е валяло от цяла вечност, откакто… Започвам да се опитвам да си спомня. От онази вечер, когато прогизнах и срещнах старата циганка, която ми даде пирена на късмета.