Нервността ми се стопява в мига, в който излизам на улицата. Все още ръми, но това не е развалило настроението на никого. Накъдето и да погледна, изпълнителите са се смесили с тълпата туристи и хора, които раздават листовки, така че през следващите няколко часа снимам ли снимам, докато към девет усещам, че новите ми обувки са ме прежулили, затова сядам на една пейка, за да реша какво да правя след това.
Дадоха ми купове листовки, затова решавам да ги разлистя. Вече съм наясно с ужасния факт, че ще се наложи да видя и изпълненията на някои комедианти, ала въпросът е кого да избера.
Гейб, мисля си аз, преди да успея да се спра.
Хедър Хамилтън, няма да мислиш за Гейб. Дошла си по работа. Отново се навеждам над листовките и се опитвам да избера нещо прилично — все едно да накараш вегетарианец да си избере от замразените меса в „Теско“, но аз упорито ги прехвърлям една след друга.
Най-сетне стигам до последната. Обърната е наопаки и когато я обръщам, не мога да се въздържа да не си пожелая да е на… Не, оказва се на някакъв комедиант на име Боб, който ще се представи заедно с партньора си Берил, които според „Скотсмън“ били невероятно смешни…
За бога, кого се опитвам да заблудя? Не ми се гледат двама комици, които се предполага, че са „невероятно смешни“. Искам да видя Гейб. Трябва да видя Гейб. Влюбена съм в Гейб. Няма смисъл да си затварям очите, нито пък да се преструвам, че не е вярно. Още от мига, в който го видях на прага на дома си, с луничките и огромните очи, знаех, че нещо става.
Смачквам листовките и тръгвам към един кош. Той е препълнен с шарени листчета и аз тъкмо се каня да подхвърля моите отгоре, когато едно от тях привлича погледа ми. Прогизнала листовка в розово и жълто със силуета на мъжки профил, който много прилича на…
АНГЕЛЪТ ГАБРИЕЛ ИЗПРАТЕН ОТ ХОЛИВУД, ЗА ДА РАЗВЕСЕЛИ ЖИВОТА ВИ. ТАЗИ ВЕЧЕР В „ТАВЪРН“, ТОЧНО В 9. БИЛЕТИТЕ СА ПО 7.50. ЕЛАТЕ, ТОЙ ЩЕ ВИ СПАСИ.
В същия момент чувам градския часовник да отмерва девет удара. Колебая се, неестествено нервна съм, когато си представям, че ще го видя отново — при това на сцената. Какво ще му кажа? Как ще реагира той? Може би ме мрази, може да откаже да разговаря с мен. Дали не е по-добре да не ходя… Ужас. Решителността ми започва да се топи със скоростта на светлината. Над замъка се извива красива блестяща дъга. Не съм религиозна, ала това ми прилича на знак.
— Извинете. — Врътвам се и спирам първия раздавач на листовки. — Кажете ми как да стигна до „Тавърн“. Искам да видя ангела Габриел…
Тичам през целия път дотам.
Добре че „Тавърн“ е на една малка уличка на пет минути път пеша. Когато пристигам, откривам, че шоуто на Гейб все още не е започнало. Имало някакъв технически проблем и всички представления закъсняват. Купувам си билет и влизам.
„Тавърн“ се оказва малък бар в „баварски стил“. Никога не съм ходила в Бавария, но ако мога да съдя по декора, това очевидно е страна, където си падат по препарирани глави на глигани и мебели от борово дърво. Навела съм глава и се промъквам през сумрачния опушен бар. Пред мен е издигнат подиум, за да служи като импровизирана сцена, а в самия край на сцената някакъв комедиант довършва представянето си.
Той е дребен кльощав тип, естествено в тениска с лого „Не обръщай внимание на простотии“, която е доста подходяща. Пуши цигара от цигара, лепнал се е за микрофона и макар да не съм добре запозната с подобни изпълнения, дори аз виждам, че е на път да сдаде багажа. Помещението е тихо, чува се единствено как хората си шушукат, без да крият отегчението си.
— И тогава гълъбът полетя от перваза и се настани на рамото ми… — Наблюдавам го как затъва все повече и повече, докато през пелената от дим зървам познатия постер в жълто и розово. Виждам силуета на Гейб и думите „Ангел Габриел“.
Този път усещам гордост. Той успя. Отпечатал е листовки, направил е постери, организирал е представление, дошъл е чак от Ел Ей в Единбург, за да изнесе това представление. Знам, че ми е разказвал много, но сега вече ми се струва напълно реално. Оглеждам се впечатлена. Има поне двайсетина човека, в никакъв случай не е препълнено, но за това малко заведение бройката е доста добра. Всички хора тук са платили, за да гледат Гейб, казвам си доволно аз, докато комикът с гълъба слиза от сцената, последван от анемични аплодисменти. Нито един от публиката не тръгва след него.
Това означава, че сега е ред на Гейб.
Оглеждам къде да застана. Когато влизах, реших да изчакам шоуто да мине и тогава да отида при него, но сега решавам, че ми трябва място, откъдето да го снимам, без той да ме види. Той може и да не е нервен, но аз цялата се треса.