Тъмна ниша от другата страна на бара ми се струва съвършеното място и аз пристъпвам натам и минавам покрай група момичета, които пушат и си говорят на висок глас.
— Ти гледа ли „Изпълненията на пениса“?
— Не, билетите бяха свършили. Затова дойдохме тук.
— Този, следващият става ли за нещо?
— Откъде да знам?
Наострям уши. Говорят за Гейб. Заставам близо до тях, за да продължа да подслушвам.
— На кого му пука. Билетите са безплатни.
— Не си ли плащала за тях?
— Не, одеве някакъв тип, американец, ги раздаваше.
Казва го толкова пренебрежително, толкова презрително, но щом чувам „някакъв тип, американец“, сърцето ми се свива. Тя говори за Гейб. А той е раздавал билети, защото шоуто му не върви добре. Най-лошите ми страхове се потвърждават. Сграбчва ме страх и аз се дръпвам. По дяволите.
Водещият се качва на сцената, понесъл халба „Гинес“, и поема микрофона.
— Да бъдем реалисти. Животът е доста скучен…
Насядалите мърморят в знак на съгласие и подхвърлят забележки за последния комедиант, от които косата ми настръхва.
— Затова ви трябва комедиант като следващия, за да ви спаси. Да чуем нашия ангел Габриел…
Трябваше да го спра. Трябваше да направя нещо. Трябваше да…
Гейб излиза на сцената и аз забравям да дишам. Той е още по-сладък от преди. Очаквах да е в онзи ужасен костюм, в който му се струва, че изглежда интересен и готин, но сега си е сложил дънки и сив пуловер. Както обикновено, косата му е щръкнала навсякъде, но поне се е обръснал, а когато си побутва очилата, прилича на дванайсетгодишен. Иска ми се да му помогна, да го защитя.
Как само съм лапнала по него.
— Здрасти, много се радвам, че съм тук. За пръв път съм в Единбург. Някой от вас да е от Единбург?
Всички мълчат отегчени.
Най-ужасните ми страхове се оказват истина.
— Аз съм от Калифорния, но през изминалите няколко седмици живях в Лондон. Лондон е страхотен. Биг Бен, Лестър скуеър, но трябва да призная, че останах малко разочарован от Пикадили. Очаквах да видя цирка, ама нямаше нито клоуни, нито пък дресирани моржове… — Той се усмихва. Трябва да призная, че с бавния американски говор и кривенето има наченки на нещо смешно. Само че подобни наченки няма да събудят интереса на публиката, които са отегчени до смърт от господина с гълъба. Оглеждам заведението. Още малко и ще заспят.
Сърцето ми блъска отчаяно. Направо ще го размажат. Ще го направят пред собствените ми очи в баварска кръчма.
— Това наистина е първото ми идване в Англия и забелязах някои неща, които са съвсем различни от къщи.
Докато го наблюдавам на сцената, осветен от прожектора, ме се иска да се втурна напред и да го спася. Само че не мога. Безсилна съм и няма какво да направя. Оглеждам се. Абсолютно никой не се смее. Очевидно са доста озадачени от липсата на горчивина и обичайните злобни стрелички за това или онова, както правят повечето комици, затова се споглеждат в недоумение. Вижда се, че им се иска да приключи час по-скоро. Изобщо нямат намерение да му подадат ръка. Някои започват да разговарят помежду си. По дяволите! Може би Гейб ще се окаже прав. Може би публиката очаква комедиантът, изправил се пред тях, да е изпълнен с горчивина и нетърпимост към целия свят.
— Като например…
Отново поглеждам Гейб. Вече му личи, че е нервен. Потрива носа си, както прави винаги, когато се чувства неловко, а първоначалната му самоувереност е изчезнала. Следва потискаща пауза и той преглъща с усилие. Господи, не мога да гледам повече.
Привеждам се, промъквам се покрай разни типове, подпрели се на бара, и се скривам в дамската тоалетна. Вратата се затваря след мен и заглушава гласа му. Въздишам облекчено, подпирам се на мивката и впивам поглед в сифона. Знам, че навън, в заведението мечтите на Гейб се сгромолясват и потъват завинаги.
Пускам чешмата и наплисквам лицето си с вода. Много ми е мъчно за него. Колко много усилия, за да дойде тук, и защо? За да не му обръщат внимание? За да го посрещат с прозявки? Щом се сещам за реакцията на публиката, ме обзема възмущение. Въпреки всичко аз съм сигурна, че Гейб е талантлив. Освен това е забавен. Никак не ми се иска да мисля за него в този момент, докато е на сцената и никой не се смее…
В същия момент до мен достига вълна от смях.
Какво? Не може да бъде. Възможно ли е? Предпазливо отварям вратата и надничам през дима. Не мога да повярвам на очите си. Няма грешка. Хората се усмихват, доста от тях се заливат от смях. Дори момичетата се ръчкат с лакти и се кискат.
— Наскоро се качих на един от двуетажните автобуси…