Аз се оказах доста заета. След като Гейб слезе от сцената, и двамата започнахме с извинения и обяснения, говорихме часове наред за какво ли не. Имаше и някои разкрития. Той призна, че е скъсал с Миа, и това ми направи особено голямо впечатление. Имаше и други неща. На сутринта, когато се изнесъл от апартамента ми, той обиколил квартала три пъти, защото нямал сили да си тръгне. След много колебания решил да последва съвета ми и да промени шоуто. Така нещата си дошли на мястото.
След това дойде моят ред. Разказах му за инфаркта на Лайънъл, как двете с Розмари сме оправили отношенията си, за съобщението на гласовата ми поща, оставено от Виктор Максфийлд. Не му казах всичко, разбира се. Не споменах, че чичо му го е нарекъл влюбен идиот.
Нямаше нужда да му го казвам, защото той ми го призна сам.
Точно преди да се целунем.
— Какво ще кажеш?
Сгушена под топлата завивка, преплела голи крака с краката на Гейб, аз го поглеждам. Вече е утро и двамата сме в хотелската ми стая, закусваме и четем неделните вестници.
Шавам с пръстите на краката, закачам неговите и оглеждам рошавата му коса, подпухналите от съня очи, скрити зад очилата, и не мога да не се запитам къде ми е бил умът и защо съм обичала толкова да чета вестниците сама. Много даже ми е приятно някой да ме прекъсва. Умът ми се стрелка назад към изминалите няколко минути…
— Чакай да видя… „свеж нов талант“… „глуповат, но завладяващ хумор“… „един от най-смешните комедианти, които някога са идвали в Единбург“.
Первам го с недоядения си кроасан.
— Ау! — грачи той и потрива голото си рамо, сякаш много го е заболяло. — Леле, колко си злобна.
— Не говоря за статията — протестирам аз. — Говоря за снимката.
— А, за снимката ли? — повтаря той, сякаш не е забелязал името ми в левия ъгъл, ала устата му потрепва и го издава. Оглежда внимателно снимката и очите му се присвиват. — Леле, тоя какъв див красавец е — заявява той и се опитва да докара шотландски акцент. Аз го поглеждам.
— И снимката си я бива.
Той ме прегръща.
— Вие сте много талантлива, госпожице Хамилтън. — Целува ме. Има вкус на кроасан и портокалов сок и тъкмо когато се наслаждавам на новото усещане, нещо трепва. Пак ли?
— Знаеш ли, исках да направя това от мига, в който те видях — прошепва той.
— Ти си имаше гадже тогава — карам му се аз.
— Всъщност… — Той потрива притеснено носа си. — Когато ти казах, че сме скъсали, не споменах кога.
Поглеждам го учудена.
— Стана месеци преди да дойда в Лондон.
— Защо тогава каза на Джес, че си имаш приятелка… — Сещам се сама. Онази първа вечер, когато бяхме в градината. Тя се опитваше да го прелъсти.
— Ти беше резервният й план — кискам се аз.
— Резервен план значи. — Струва ми се обиден, след това избухва в смях. — Това трябва да го запомня. — Той се киска и се пресяга към нощното шкафче за тефтера. Вади малък молив и докато го наблюдавам как записва, сериозен и вглъбен, усещам как любовта напира в гърдите ми.
— Искам да ти кажа една страхотна смешка — поглежда ме той.
— Господи, недей, много те моля. — Пъшкам и се опитвам да заровя глава под завивката. Обичам Гейб, но едно комедийно шоу ми е повече от достатъчно.
Той избухва в смях и приглажда косата ми с целувки.
— Ти чувала ли си вица за комедианта, който се влюбил в една червенокоса, която се казвала Хедър?
Надничам изпод завивката и се сгушвам до него.
— Не съм. Какво станало?
— Така и не я разлюбил.
Усмихвам се на една страна.
— Това изобщо не е смешно.
— Не съм искал да е смешно — шепне той, привлича ме към себе си и ме целува.
Аз затварям очи и отвръщам на целувката. Ето това е най-хубавото в комедията.
Епилог
— Три долара и седемдесет и пет цента.
Слагам списанието на щанда и вадя банкнота от пет долара от джоба на късите панталонки. Продавачът я поема и докато чакам рестото, грабвам списанието и разлиствам лъскавите страници. Трябва да е някъде тук… Разгръщам на рекламите. Най-сетне я виждам. Черно-бяла снимка на жена, която сваля неопрена в илюстрована статия за сърфа. Погледът ми се стрелва към името, написано със ситни главни букви.