Колко само съм горда. „Сийн“ е едно от най-продаваните списания в Америка и това е първата ми снимка за тях. Можете да ми вярвате, че снимката е страхотна и че надписът с името ми съвсем не е толкова малък. Буквите са поне половин сантиметър високи.
— Госпожице? — Мъжът зад щанда ми подава рестото.
— А, да, благодаря. — Изчервявам се и натъпквам рестото в джоба, затварям списанието и излизам в задушливата горещина.
Късен следобед е, ала слънцето все още пари. Слагам си тъмни очила и поглеждам към невероятно високите палми и безкрайното синьо небе, жълтият пясък и искрящия океан. Венис Бийч, Калифорния. Поемам соления въздух, ароматът на кафе и лосион против изгаряне. Точно така съм си представяла всичко тук. Пълно е с велосипедисти, момичета по бански, разни типове разнасят сърфове, други свирят на китари… Ухилвам се, когато покрай мен минава момче на кънки, връщам се при колелото си и слагам списанието в малката кошница. Качвам се и се оттласквам от тротоара. Преди малко ходих да поплувам в океана и все още усещам полепналата по кожата ми сол и влажните бикини под късите панталонки. Натискам лениво педалите и се оставям на мечтите, а умът ми препуска с всяко завъртане.
Връщам се към Единбург и към онзи момент преди шест месеца, когато се събудих в розовата хотелска стая до Гейб…
Както бе предрекъл Брайън, останах до края на фестивала. Всички билети за шоуто на Гейб се продадоха. Представлението му беше толкова успешно, че му предложиха зала. Публиката му нарастваше, чуваха се все по-добри отзиви. Преди да се усети, всички съдии от комисията за награди за комици го бяха гледали и го номинираха за престижната награда „Перие“.
Не се изненадах, когато спечели. Затова пък Гейб остана поразен, както и цялата комедийна общност, защото никой не бе чувал за него, но оттогава досега той постигна много. Спечелената награда му донесе заслужена слава и в момента той преговаря за свое телевизионно предаване и изнася представления в един от най-големите комедийни клубове в Ел Ей.
Завивам покрай мрежата канали, слизам от колелото и го тласкам по тясната пътека покрай водата. Що се отнася до мен, Виктор Максфийлд страшно хареса снимките ми от фестивала (въпреки че е бил предварително готов да ги хареса заради човека на тях). Това бе първата от много други поръчки. През следващите два месеца прекарах невероятно, снимах какви ли не хора, места и събития.
След това напуснах работа. Отново напуснах.
Слънчевите лъчи си играят във водата и аз нагласявам очилата. Погледът ми се плъзга по каналите и аз насочвам мисли към момента, когато реших да напусна „Сънди херълд“. Само че този път не беше заради глупаво недоразумение, а заради тръпката. Трябва само да погледна Гейб и да я усетя как заиграва. А каква по-добра причина да се преместя в Ел Ей, освен да заживеем заедно.
Спирам, за да погледам семейство патици, които се носят по водата. От време на време някоя се гмурва и пернатото й дупе щръква. Направо невероятно. Също толкова невероятно, колкото, че в момента е февруари, не ми е студено, не съм в стария мокър Лондон и не ми се налага да си пробивам път през тълпите, излезли от работа и хукнали към метрото.
Не че нямаше страшни моменти. Трябваше да дам под наем къщата, да подам документи за виза, да мина на свободна практика. Сякаш животът ми изведнъж потече на по-бързи обороти. Преди да се усетя, вече прибирах тиганите „Льо Крьозе“, сбогувах се с приятелите си и си обещахме да си пращаме имейли. Ами Лайънъл?
Щом се замисля за него, и сърцето ми трепва. Колкото и да обичам новия си живот тук с Гейб, никак не ми е приятно, че съм толкова далече от татко. Глупаво е. Знам, че е в добри ръце, че трябва само да вдигна телефона, но въпреки това той ми липсва. Понякога ми се иска да си пожелая…
Очевидно не бива да си пожелавам разни неща, напомням си аз и се чувствам по-добре. Щастливото цветенце ми даде урок и вече съм нов човек. Вземете онзи ден, например. Двамата с Гейб бяхме на плажа и аз видях едно момиче по бански с дупе, на което би завидяла и Камерън Диас. Тъкмо да си пожелая и моето да е такова, и се спрях. А това не е никак лесно, да не говорим, че дупето й беше върхът, но сигурно доста зор е видяло, докато се докара в този вид. Радвам се, че не го направих, защото след пет минути Гейб ми каза, че имам най-страшното дупе, което някога е виждал. Това доказва, че човек трябва много да внимава какво си пожелава.
Сега, като се замисля, не съм убедена, че щастливият пирен ми донесе истинско щастие. Може би и въображението ми е помогнало малко. Може би наистина става въпрос за поредица от съвпадения…
През седмиците след като изчезна, се случиха събития, които ме накараха да реша, че е било точно така. На кантара в „Бутс“ се появи странен надпис, че не бил работел и когато попитах продавачката какво не е наред, тя ми обясни, че не отчитал правилно теглото. Грешката била в цели два килограма и половина.