Решавам да не се обаждам и се топвам под ароматната пяна, докато чакам да се включи телефонният секретар. Сигурно звъни злата мащеха, за да ме дразни. Има много малка вероятност да е Даниел, който се обажда, за да каже какво мисли за пиянския ми есемес.
Щом тази мисъл ми хрумва, вече не съм сигурна дали е добре или зле, като си спомням какво съобщение му пуснах: „Липсваш ми. Какво ще кажеш за секс с бившата?“ Това беше заради текилата, иначе не бих написала подобно нещо. Той не ми липсва, дори го мразя. Да не говорим, че изобщо нямам желание да спя с него. Колебая се. Дали да не изтичам до телефона?
Я, по дяволите! Отпускам се отново сред пяната, единият крак щръкнал навън, посягам към чашата и отпивам нова глътка. Който и да звъни, ще почака.
След цяла вечност телефонът престава да звъни и чувам звука на телефонния секретар. Очаквам да чуя раздразнения глас на мащехата. Тъй като се срамува от работническия си произход някъде от Манчестър, Розмари се опитва да докара акцент, достоен като за кралицата.
— Ехо, здрасти…
Чакай малко, откога злата мащеха се е превърнала в мъж? Усещам някакъв трепет. Не съм сигурна дали това е паника или вълнение. Господи, да не би да е Даниел? След това забелязвам, че непознатият говори с американски акцент и започвам да се чувствам глупаво, да не говорим, че се отпускам разочарована.
— Обаждам се във връзка с обявата в… ъъъ… чакайте малко… — Чува се шумолене на страници. — Казва се…
— „Лут“ — казваме двамата едновременно. По дяволите.
Изскачам от ваната и хуквам гола по коридора, а по пода оставям пътечка от сапунена вода. Говори, не спирай, моля се аз и посягам към слушалката.
— Не затваряйте — задъхвам се аз, докато вдигам и в този момент си спомням, че ако той е кандидат-наемател, аз съм кандидат-наемодател. Би трябвало да звуча като наемодател. — Искам да кажа, добър вечер — поздравявам аз и се опитвам да докарам най-подходящия си телефонен глас. Злата мащеха щеше да се гордее с мен.
— А, здрасти, здрасти. Аз… ами… обаждам се за обявата.
— А вие кой сте? — питам аз и се усещам. Ама какви ги върша? Нали се опитвам да дам под наем стаята? Трябва да говоря приятелски, спокойно, като готина мацка. — Извинявайте, тъкмо бях в банята и се опитвах да дръпна някоя дреха, за да се наметна… — Млъквам, защото звуча като котенцата от секс телефоните. — Искам да кажа… здрасти. Аз съм Хедър.
— Здрасти, здрасти — отвръща той. Следва неловко мълчание. Сигурно се чуди дали да не затвори и аз решавам, че съм оплескала нещата. Аз бих ли наела стая от някоя като мен?
— Аз съм Гейб.
Хм. Необичайно име. Веднага започвам да се питам как ли изглежда Гейб. След като е американец, значи е висок, широкоплещест с много хубави зъби, освен ако не се окаже от малкото изключения — нисък, дебел и плешив. Дори и да е така, какво? Той е възможен наемател, няма да ходя по срещи с него.
— Ясно, искам да кажа… — Опитвам се да измисля нещо хитро, след това се отказвам. — Супер! — мрънкам аз и затварям засрамено очи. „Супер“ едва ли е най-подходящата дума, още повече когато я кажеш с остатъци от детския си акцент, който веднага издава, че си от Йоркшир. Прозвуча адски селски, което не е никак супер.
Добре че непознатият не забелязва, а дори да беше забелязал, не каза нищо.
— Ами… исках да питам… за стаята.
Стаята. Разбира се.
— Все още ли е свободна?
— Доста хора проявиха интерес — лъжа аз и заставам до прозореца. Застанала съм точно срещу прозорците на съседа и тъй като не мога да се въздържа, повдигам щората и надничам с надеждата да го зърна.
— В такъв случай не се притеснявайте. И без това си търсех жилище за кратък период.
— За кратък период ли? — Веднага наострям уши.
— Да, ще бъда в Лондон три седмици, може би месец.
Това не е ли цял един месец? Колко хубаво, само за известно време. Четири седмици, като сметна сто и петдесет кинта на седмица, прави… Опитвам се да пресметна… Точно колкото да си платя дълговете по кредитната карта. Ако пък взема, че се стегна, през това време може дори да си намеря работа, на която да ми предложат толкова добра заплата, че да не се налага да деля тоалетната си с напълно непознат.
— Все още не съм взела решение, така че още се срещам с желаещите наематели — бързам да добавя аз и без да искам, дръпвам рязко шнура на щората. Тя се изстрелва нагоре и аз лъсвам на прозореца чисто гола. В същия момент съседът оправя завесите.
— Айййй! — писвам аз.
В слушалката се възцарява мълчание, а след няколко секунди чувам:
— Ехо… Извинявай, изпуснах телефона и… Чуваш ли ме?