— Само днес ще остана — отвръщам аз. — Довечера трябва да съм в Лондон.
— Довечера ли? — по лицето му пробягва разочарование.
— Жалко — гука успокоена Розмари.
Не може да ме заблуди. Знам, че е на върха на щастието.
— Ясно, сетих се! — Лицето му се озарява и Лайънъл стоварва юмрук върху масата. — Имаш среща с някой младеж.
— Не е точно среща — признавам аз и посягам към чепката грозде върху дъската за рязане. Пъхвам зърната в устата си едно по едно.
— Да не би още да тъгуваш за онзи негодник?
— Той се казва Даниел — напомням му спокойно аз. Чак сега, година по-късно, успявам да изрека името му, без да се задъхам, сякаш съм се гмурнала в дълбокия край на басейна и се опитвам да стигна до повърхността. — Не тъгувам, разбира се. Той е вече минало.
Добре де, изпратих му есемес миналата седмица, спомням си засрамена аз, но тогава бях пияна, значи не се брои.
— Когато ще се запознаем с новия?
— Лайънъл! — хлъцвам аз и отново се чувствам като момиченце на тринайсет. Тогава той ме прибираше от младежкия клуб и ме разпитваше за момчетата, докато се прибирахме пеша към дома ни на пристанището. Беше малко след като мама почина и той трябваше да ме преведе за ръка през пубертета, да стане свидетел на първите ми срещи с момчета, да се заеме със секс образованието ми. И двамата научихме много.
Лайънъл не беше типичният баща — още когато бяхме малки, двамата с брат ми научихме, че той отговаря на Лайънъл по-бързо, отколкото на татко, въпреки че когато беше в кабинета си и рисуваше, не се мяркаше дни наред и не отговаряше, независимо кой го викаше, така че му се видя нанагорно, когато остана сам с двете деца. На този мъж, който никога не беше сменял пелени, изведнъж му се наложи да купува дамски превръзки за подрастващата си щерка.
Избутахме някак този период. Тогава, когато един път се бях заключила разплакана в банята и пробвах първия си спортен сутиен, той ми каза, че след като сме преживели загубата на съпругата и майката, ще се справим с всичко.
Включително и настоящия обяд.
— Прекалено заета съм с работата си, за да си търся приятел.
— Хедър е отдадена на кариерата жена — отбелязва Розмари, изстисква лимон върху пушената сьомга и поставя парче върху сухара. Наблюдавам я как отхапва деликатно. Въпреки че няма и един излишен грам, Розмари винаги много внимава за фигурата си. Сигурно гледа да не изчезне.
— Шефът ти не спира да те юрка, а? — мърмори Лайънъл и отхапва от сиренето.
— Има такова нещо — отвръщам уклончиво аз и решавам, че няма смисъл да споменавам, че може и да остана без работа. Не ми се иска да го притеснявам, нито пък да давам на Розмари нови амуниции, които да насочи срещу мен. Ако чуя още веднъж за Анабел, дъщеря й, която е само една година по-голяма от мен, но е щастливо омъжена за Майлс, „голям играч“ в ситито, и двете им очарователни дечица, мезонетът и бавачката, която говори френски, сигурно ще… Не знам какво точно ще направя, но сигурно ще измисля нещо.
Поглеждам мащехата, която приглажда светлорусата си коса, както винаги прибрана в безупречен кок, и не мога да не се запитам дали ако мама беше жива, щях да споделям с нея тревогите си и да я моля за съвети. Дали щеше да ми се иска да ме приласкае и прегърне.
— Много обичам сватбите! — Розмари ме изтръгва от мислите ми, защото пляска с ръце като дете. — Така ти завиждам. Сигурно работата ти е много романтична.
Стресната от неочаквания комплимент, просто не знам какво да кажа. Двете с Розмари не си разменяме комплименти: разговорите ни са като словесна борба, по време на която всяка се опитва да извади от равновесие другата. Много е изтощително. Понякога ми се иска да поклюкарстваме за сериала „East Enders“10, да обсъдим новата кувертюра, която е купила, както правят Джес и майка й. Но пък Розмари не ми е майка.
Поглеждам я с тъга и усещам как гърлото ми се стяга. И никога няма да ми бъде майка.
— Не бих казала — започвам колебливо аз. — Аз отивам, за да снимам, а след като съм ходила на толкова много сватби, те започват да си приличат и не успяваш да ги различиш.
— Няма да е така с твоята — намеква тя и поглежда Лайънъл като влюбена булка.
Сгърчвам се на стола. Не мога да търпя, когато Розмари се разлигави около Лайънъл.
— Може би — отвръщам с нежелание аз. Да се съглася с Розмари е все едно да се призная за победена, но този път решавам нещо друго. Може би греша за нея. Може би, както казва Лайънъл, тя наистина иска да се сприятелим.
— Няма значение, мила. — Тя посяга към виното и ме погалва по ръката. — И твоят ред ще дойде.
10
Сапунен сериал на BBC, отразяващ живота на хората, които живеят в лондонския квартал East End. — Б.р.