Вече е шест. Той ще пристигне след час. Сега вече мисля за него. Питам се какво, по дяволите, да му кажа, какво да го попитам, какви правила да въведа. Най-важното е, че докато стоя пред гардероба, облечена в стария халат, нямам понятие какво да облека.
Трийсет минути по-късно така и не съм открила отговора, а подът на стаята ми е покрит с дрехи, Дънкова минипола? Прекалено мини е. Плажна рокля от миналогодишната ваканция на остров Ибиса. Прекалено хипарско. Топ с презрамка само през едното рамо на „Карън Милър“, който не съм обличала нито веднъж ли? Не, прекалено наконтена ще изглеждам.
Напълно изтощена, присядам на леглото и зяпвам празните закачалки, който се поклащат самотни в гардероба. В подобни кризисни моменти звъня на Джес за съвет, но тя е в Индия. Захапвам кожичка до един от ноктите си и обзета от отчаяние, набирам телефона й. Включва се гласова поща. По дяволите. Поглеждам дигиталния часовник. 18:50.
По дяволите, и пак, по дяволите. Трябва да измисля нещо. Добре. Както обикновено, няма какво да облека. Добре де, мразя всичките си дрехи. Само че нямам нито кредитна карта, нито пари, нито време, така че или ще посрещна бъдещия наемател в раздърпан халат и хавлия с тропически риби, омотана на главата, или…
Чувствам се като готвачка в телевизионно предаване, на която й остават пет минути, за да сътвори чудо от разни увехнали зеленчуци и парче сирене, затова грабвам някакви дрехи и започвам да се обличам.
19.05. Той закъснява. Пуша нервно и се лутам из хола, като се опитвам да надзъртам през прозореца, без да ме види никой. Започвам да прокарвам пръсти през косата си и навивам още мокрите къдри, за да не се превърнат в ситни масурчета като на негърка, духам дима към стъклото и тогава се усещам. Господи! Ами списъкът с правила, който измислих, когато пуснах обявата?
Първо: никакво пушене вътре.
Отварям широко прозореца, след това размахвам ръце и се опитвам да прогоня дима. Чак тогава забелязвам, че все още държа цигарата, което едва ли ще ми помогне много. По дяволите, гася я в празна чаша от кафе, оставена на полицата над камината. По дяволите.
Второ: да не се използват чиниите и чашите вместо пепелници.
19.12. Да не би да се е загубил? Заставам до задната врата към малката полянка, осеяна с орлови нокти, която наричам градина (а Розмари твърди, че била двор), и отпивам от напитката си. Вече съм на джин и тоник. Не мирише толкова. Освен това съм се отказала от цигарите, нали не сте забравили?
Докато разклащам кубчетата лед в чашата, се опитвам да си представя какво ли ще каже американецът за градината ми. Сигурно ще реши, че е странна. Едва ли е идвал досега в Англия. Вероятно си мисли, че Лондон е като във филмите на Ричард Къртис12 и че Хю Грант живее на съседната пряка. Сигурно ще ме пита за кралското семейство и за Дейвид Бекъм. Много е важно да се представя като добра домакиня: любезна, забавна и гостоприемна.
19.18. Къде, по дяволите, е тоя? След като изпих два джина с тоник, започвам да ставам заядлива. „Само това остава, да ми върже тенекия.“ Сумтя и обикалям къщата, все едно че гаджето ме е зарязал. Пикочният ми мехур ме изпраща в банята, за да се изпишкам.
— Само да не излезе, че си дадох толкова зор… добре де, може би трябваше да си изгладя полата и не трябваше да си слагам блуза, купена от пазара, а защо не си сложих малко гланц за устни… Какво толкова, че съм положила усилия. Той пък няма дори жилище — сумтя аз и дръпвам ролката тоалетна хартия. — Той дори не благоволи да дойде.
Пускам водата, ставам и напръсквам банята с освежител за въздух, след това прибирам спрея. И в този момент забелязвам пирена, все още в импровизираната ваза на перваза. Бях го забравила, но сега, след като си припомних при какви обстоятелства го купих, започвам да се дразня от него. Изплаквам капачката и я връщам върху дезодоранта. Пиренът, който носи късмет, заминава в коша за боклук.
Изпразвам кошчето, за да е чисто заради американеца, и се отправям към кухнята. По средата на коридора решавам да мина пред хола. Искам да надникна през прозореца и ако го няма, да забравя цялата тази работа и да размразя една пица. Облягам се на канапето. Нямам намерение да лепвам лице за стъклото, но се стряскам, когато някой почуква на вратата.
Отдръпвам се притеснена.
Рус непознат е застанал на стълбите, облечен в моторджийско яке, стиснал под ръка каска. Оглежда се в чукчето на вратата. Опитва се да приглади немирния бретон, сваля очилата си по-ниско на носа, вирва брадичка и потрива наболата брада, след това завърта глава от едната на другата страна.