Е, добре де, бяха цели два килограма и половина. Но сигурно дрехите ми тежат толкова.
Глътвам корема и продължавам да крача бързо по главната улица. Истината е, че си пожелавам толкова много неща, че няма начин да ги запомня всичките. Вземете например последните двайсет и четири часа. Ако трябва да запиша всичко, което съм си пожелала, ще съставя безкраен списък…
Иска ми се:
• Да се бях прибрала у нас, вместо да хода на караоке с най-добрата си приятелка Джес.
• Да не бях се надпивала с текила.
• Земята да се бе отворила и да ме бе погълнала, когато заревах като магаре песента на Барбара Стрейзанд „Влюбена жена“. И то със затворени очи.
• Когато се прибрах у нас в два след полунощ, да не бях изпращала есемес на бившето си гадже.
Само като си спомня, и ми призлява. Да изпратиш есемес е едно, но да помниш какво си написала е съвсем друго.
• Докато бях в тоалетната в службата да не бях изстискала така злобно цъфналата на брадата ми пъпка.
Само че не устоях и сега грозницата си е довела няколко приятелчета за морална подкрепа.
• Когато дочух жената в метрото да чете на глас статията за поредните оргазми в „Космополитън“, да не се бях провикнала: „Това пък какво е?“, и то тъкмо когато всички се бяха смълчали.
• На трийсетия ми рожден ден да ме бяха предупредили да не очаквам сред подаръците предложение за дългоочаквано повишение и шеметна кариера. (Да не би да се опитвате да ми кажете, че не става така?)
• Мъжете да страдаха от предменструален синдром.
• Винаги да има свободни места в метрото. Да няма опашки в „Старбъкс“. Винаги да има свободно място пред апартамента ми, за да мога безпроблемно да си паркирам колата.
Нали знаете вица защо жените не могат да паркират? Защото мъжете ги лъжат, че двайсет сантиметра били толкова. (Във вица показваш с разтворен палец и показалец колко е точно.) Миналата седмица пуснах този виц на съседа от номер четирийсет и две, след като се опитах да навра колата зад новичкото му беемве. Давах заден и го подпрях. Не мога да се начудя защо той не се засмя.
• Да спечеля от лотарията.
Това може и да се окаже трудно, защото никога не си купувам билети. Само че това им е хубаво на желанията. Не е нужно да се реалистични.
• Никога да не се събуждам с кофти коса, на която трябва да обърнеш специално внимание.
• Да не бях пръднала тъкмо когато инструкторът по йога ми помагаше да се нагъна.
• Да изпивам по осем чаши вода на ден.
Цели осем чаши! Това е пълна досада, още повече че водата няма никакъв вкус.
• Да срещна мъж, който има за хоби миене на мръсни чинии, моногамия и предварителна любовна игра.
Вместо да разхвърля всичко около себе си, да лъже и да маже и да върти лявото ми зърно така, сякаш настройва радиото в колата си. Не намеквам, че бившето ми гадже Даниел правеше така, нищо подобно.
• Никога повече да не ми се налага да се преструвам, че получавам оргазъм.
(Сега разбирате ли, че не е задължително желанията да са реалистични?)
• Кремовете против бръчки да правят чудесата, които се твърди, че постигат на опаковката.
• Да няма калории в шоколадовия чипс.
• Не бях повярвала на продавачката, когато ми обясняваше колко било лесно да добиеш тен вкъщи без дори да ходиш в Сен Тропе, като се намажеш с бронзанта, който те продават.
Поглеждам краката си. Целите са на оранжеви райета. Все едно, че съм взела модела от някой шезлонг.
• Татко да не се беше оженил за онази видна гаднярка.
Тя, между другото, се казва Розмари и е живото доказателство, че злите мащехи изобщо нямат място във вълшебните приказки.
• Да не бях искала назаем МР3 плейъра на брат ми Еди, за да ходя на кънки.
Нито пък да се бях правила на интересна, като се пързалям назад, защото тогава нямаше да се просна по гръб. Искам да направя едно уточнение: нямаше да се просна върху плейъра, който, както правилно предполагате, се счупи.
• Да не бяха отказали кредитната ми карта „Виза“ в „Сейнтсбърис“.
Толкова е неловко, дори когато киселият тип от охраната те натиква в някаква тясна стаичка, за да позвъни в банката, грабва остри ножици и разрязва лъскавката ми любима карта „по настояване на банката“.