— Животните обикновено ме харесват. — Гейб гъделичка Били Смит между ушите. Той го възнаграждава с още по-шумно мъркане.
Не мога да повярвам! Дори проклетата ми котка ми изневерява.
— Проблемите ми са с хората. — Лицето му е напълно сериозно, но този път усещам, че е шега, и се усмихвам. Макар че имам резерви, започвам да омеквам. Това няма да ти се размине, помиярче, казвам си аз и поглеждам вбесена Били Смит, който се прозява и разпръсква мирис на риба, а след това се увива с опашката си и ми обръща гръб.
Отпускам се на леглото и прелиствам първата страница на тетрадката, след това поглеждам Гейб като секретарка, която е готова да започне да стенографира.
— Надрасках някои неща, които исках да те попитам, за да не забравя — започвам аз. Това е чиста лъжа, защото аз не драскам. Когато кажеш „надраскам“, човек решава, че съм набелязала някои бележки, които да ме подсещат, а в действителност аз съм написала списък, от онези, които редовно правя. Списъкът е дълъг три страници и ми отне почти цяла седмица, в който поправях непрекъснато, късах листа и ги хвърлях в коша. Дори го написах на компютъра в службата и се канех да го принтирам и да го раздам на бъдещите наематели, все едно че е въпросник за някой изпит, но Джес каза, че щяло да бъде прекалено.
— Казвай — подканва ме той. Прочиствам гърлото си.
— Ами… ти пушиш ли?
— Опитвам се да започна — ухилва се той.
Не съм сигурна дали ми се подиграва, но си записвам.
— Вътре не се пуши. Можеш, разбира се, да пушиш в градината, но да не използваш домакинските съдове, саксииите и лехите вместо пепелници.
— Разбира се.
— Наркотици?
— Само с рецепта — отвръща сериозно той.
Драсвам нещо в тетрадката и минавам на следващото правило.
— Да не оставяш пликчета чай в мивката.
— Пия кафе.
— А, добре… Супер — усмихвам се аз, макар и доста сковано. Тази работа не върви както я бях планирала. Истината е, че се надявах правилата ми да го откажат. Изпод вежди го наблюдавам как гали Били Смит. Струва ми се изключително приятен… и щеше да е приятен, ако се бях засякла с него в някой бар. Само че да го засичам пред банята си, при това в седем сутрин? И да ми се мотае по гащи!
Сграбчва ме паника. Тази работа няма да я бъде. Досега съм делила жилището си само с един мъж и това беше Даниел. Не мога да оставя един непознат да обикаля къщата ми по слипове. Трябва да намеря начин да го откажа.
— А сега, кухнята. — Ставам бързо. — Няма да оставяш мръсни чинии. Нямам съдомиялна, така че се налага да миеш след всяко хранене. Няма да пълниш мръсния тиган с вода и да го оставяш да виси в мивката дни наред. Кисненето не е миене — излайвам свирепо аз.
Гейб шеговито козирува.
— В хладилника ще ти освободя най-горния рафт, а ако искаш да слагаш месо вътре, покривай го. Вегетарианка съм… всъщност, ям риба…
— Значи си риботарианка.
Поглеждам го смразяващо и връхлитам в банята.
— Банята е само една, така че се налага да я делим. — Той надниква вътре и аз започвам да изброявам навиците на Даниел, които направо ме побъркваха. Това би трябвало да го прогони. Американци или англичани, мъжете са си мъже и от опит знам, че могат да изтърпят всичко друго, освен една непрекъснато натякваща жена. Затова не спирам да дудна: — Няма да си оставяш чорапите и да ги разхвърляш на топки по пода; да не се бръснеш, а след това да оставиш косъмчета по мивката; няма да използваш моите шампоани и балсами… — Спирам, за да си поема дъх. Вече съм се развихрила и няма спиране. — А, да, и да не оставяш седалката на едното място вдигната.
— Едното място ли?
— Нали се сещаш… онова място.
Той не разбира.
— Вецето.
Пак не загрява.
— Тоалетната — опитвам за последно аз.
— А… ясно, разбира се. — Той кима сериозно и потрива носа си. Доста големичък нос с буца по средата. Май е бил чупен навремето. Как ли е станало, питам се аз и го поглеждам. Застанал е по средата на банята ми, държи котката ми в ръце и ме наблюдава с големите си сини очи.
— Правило десет?
— Десет ли?
— Броя ги.
— А, да. — Плъзвам поглед към тетрадката и се опивам да овладея мислите си, да измисля ново правило, за да не се разсее отново. — Телевизорът. — Минавам покрай него и хлътвам в хола. — Имам сателит, но да не се лепнеш за спортните програми и всяка вечер да гледаш само футбол.
— В Америка му казваме сокър.
— Аз пък му казвам голяма досада — отвръщам троснато аз.
— Май не си голям фен на спортовете — извива вежди Гейб.
— Не съм — клатя категорично глава аз.
Точно така. Това вече ще свърши работа. Нарекох футбола „голяма досада“. Сега ще изхвърчи и няма дори да погледне казад.