— Не се притеснявай. И аз не си падам по гледането на разни спортове. — Той прокарва пръсти по гърба на Били Смит. — Предпочитам да ги практикувам.
Чакай малко. Че той няма никакво намерение да се откаже.
— Вкъщи много обичам да ходя на сърф — продължава той. — Май в Англия няма да имам такава възможност.
— В Корнуол, където съм отраснала, има страхотни възможности за сърф — обяснявам разпалено аз. — Всяка година в Нюкей се провежда шампионат и се събират сърфисти от цял свят. — Присядам на облегалката на канапето.
— Страхотно. Много ми се иска някой път да отскоча дотам.
— Много е красиво, ще ти хареса — отвръщам ентусиазирано аз. В същия момент ме залива познатата носталгия. Откога само не съм ходила там. Трябва да отида някой път, да посетя старите си любими места. Сигурно ще ми се отрази добре. — На всяка цена да отидеш. — Говоря по-скоро на себе си, отколкото на него. Може би някой път ще отидем заедно и ще си разделим парите за бензина. Наблюдавам го как чеше ушите на Били Смит, също като професионалист. Може би няма да е толкова зле като съквартирант. Въпреки че ще използва тенджерите и тиганите ми. Което ме подсеща…
— Тенджерите и тиганите ми да не се пипат.
— Тенджерите и тиганите ли?
— Тенджерите и тиганите „Льо Крьозе“. Те са ми подарък за новото жилище. Ако ги използваш за супи и яхнии…
По озадаченото му изражение личи, че ме смята за луда, въпреки че не казва нищо. Вместо това избухва в смях.
— Не се притеснявай. Аз предпочитам печено месо. Освен това съм отдаден на работата си и няма кога да готвя.
Отново мълчим, докато Гейб най-сетне се обажда:
— Кажи сега, минах ли изпита?
Поглеждам тетрадката. В интерес на истината съм сложила отметки в повечето квадратчета. Въпреки това се колебая. Не съм сигурна. Струва ми се приятен, но дали да не изчакам малко. Дали да не се срещна и с други желаещи? Не че има други желаещи, но мога да изчакам още някоя и друга седмица.
Ще изчакам някой, който не пуши, за предпочитане жена, някоя чистичка японска студентка, която няма да забравя да връща капака на тоалетната на мястото му.
— Изпуснала си нещо. — Гейб го вдига от мокета и ми го подава. — Май е цвете за бутониера.
Поглеждам вързаното с панделка цвете в пръстите му. Това е пиренът, който носи късмет. В този момент ме обзема странно чувство. Откъде се взе? Може пък наистина да носи късмет.
Посягам към цветето.
— Кога ще се нанесеш?
Девета глава
Помните ли „Бумтаун Ратс“?
Аз, разбира се, не ги помня, защото съм била още малка, но затова пък помня, че брат ми, Ед, слушаше техен сингъл. Пускаше стария грамофон, подскачаше по леглото и ревеше с пълно гърло любимата си песен.
„Не обичам понеделниците.“
Слушаше я отново и отново, безспир.
И така, докато един ден пружините не сдадоха багажа. Затова останалата част от тийнейджърските си години той спеше на матрак на пода. И до днес разправя, че Боб Гелдоф16 бил виновен, че го боли гърбът. Нали се сещате, че никога повече не пусна сингъла.
Затова пък песента ми се е запечатала в главата и сега, вече пораснала, не мога да не се съглася със сър Боб по този въпрос: не обичам понеделниците, също като него. Само че този понеделник е различен. Този понеделник съм в невероятно добро настроение и причината по лицето ми да се разлива тази заразна усмивка е…
— Изчукала си някого.
Тъкмо когато отварям вратата с матирано стъкло, която води към малкия офис на горния етаж, чувам познатия акцент от Ийст Енд.
— Какво? — Навеждам се и грабвам купчината поща на изтривалката.
Брайън е качил крака на бюрото, дъвче кроасан и ме оглежда.
— Я си виж усмивката, няма начин да не разбера какво става. Това е усмивка като след чукане.
Извивам очи, свалям дънковото си яке и приближавам към старата махагонова закачалка. През последните шест години тя стои неизменно в ъгъла, също като някое плашило, отрупана със стари палта и якета, всичките до едно мои и на Брайън, но нито аз, нито той ги обличаме. Всеки ден през последните шест години ми се иска да има място, за да си закача якето или палтото, но тъй като няма, го мятам най-отгоре. Днес е същата работа.
— Казвай, кой е щастливецът?
„По дяволите, защо няма поне едно свободно местенце, за да си закача якето?“
— Няма такъв — отвръщам аз и млъквам. Днес, кой знае защо, всичко ми се струва различно, Откривам свободно място. Зяпвам го недоумяващо. Много странно. Преди да си закача якето, се обръщам към Брайън.
— Била си свободна през целия уикенд и сега пристигаш с валсова стъпка, ухилена до ушите. — Той оставя недоядения кроасан и притиска ръка към гърдите си. — Сложи ръка на сърцето си и ми кажи, че причината не е мъж.