Стомахът ми нервно потрепва. Не че съм развълнувана. Сигурно просто съм гладна, защото така и не закусих.
— Някой иска ли препечена филийка? — Оставям Брайън и Морийн да гледат след мен и се пъхвам в кухнята, за да извадя две филии от фризера. — Хм… хм… хм… хмммм. — В този момент усещам, че си пея мелодия на „Бумтаун Ратс“. Много съжалявам, сър Боб, вече съм на друго мнение. Слагам хляба в тостера и включвам. Всъщност, обичам понеделниците.
До рано следобед телефонът не е звъннал нито веднъж и веселото настроение на Брайън е помръкнало, той е станал кисел, също като мляко, оставено на следобедното слънце. Знам, че се притеснява за бизнеса, и след като поглеждам разписанието с ангажиментите, което е почти празно, знам, че има основание. Решавам да послушам съвета му и през обедната почивка пиша автобиографията си, след това го оставям да пуши цигара от цигара в офиса и се захващам да проявя снимките от последната сватба.
Обикновено слушам музика, докато работя, но днес, когато пускам касетофона, разбирам, че Брайън е сменил моето си-ди на „Gorillaz“ с „Фантома на операта“. За свой срам установявам, че музиката е приятна. Тъкмо когато съм на път да призная, че гласът на Майкъл Крофърд е по-хубав от Деймън Олбърн, някой чука на вратата и аз намалявам.
— Само момент… — Изваждам снимката на новобрачната двойка от фиксатора, защипвам я да съхне над главата ми и отварям вратата, готова да видя Брайън.
Пред мен стои Джес. Стюардесата, сродната ми душа, с която пазаруваме в „Зара“, накратко казано, моята най-добра приятелка. Все още е в униформа и тегли след себе си куфарчето на колелца.
— Никога няма да познаеш!
— Ти не трябва ли да си в Делхи? — Каня я в стаята и вмъквам куфарчето. Двете с Джес нямаме нужда да си казваме „здрасти“. Преминаваме направо на въпроса, сменяме темите без предупреждение, не се налага да обясняваме случайно подхвърлените забележки. Все едно, че сме подхванали един безкраен разговор още от мига, в който сме се запознали. Което е точно така.
— Бях. Току-що кацнахме. — Тя се настанява на един стол, обръща се към мен и отпуска глава на една страна.
— Хедър, ти да не би да слушаш „Фантома на операта“?
Изчервявам се.
— А, това ли… — Спирам сидито. — На Брайън е — обяснявам аз, въпреки това Джес ме наблюдава много подозрително.
— Никой ли не ти е казал досега, че мъжете и мюзикълите са две противоположности? — Тя сваля шапката и я оставя на облегалката на стола. — Не, поправка, нормалните мъже и мюзикълите.
Затварям вратата, за да не влиза светлина, и се промъквам покрай нея.
— От мен да знаеш, че е точно така. Всички стюарди, с които летя, са влюбени в Майкъл Бол18. — Тя въздиша с огромно съжаление. — Какво разхищение. Някои от тях са направо страхотни.
— И какво нямаше да позная? — питам аз и сменям темата, защото не ми се говори за мъже. То е все едно да накараш Христос да говори за нещо различно от Господ.
— Имам среща — заявява тя.
— Със Саймън ли? — Саймън е архитектът, с когото Джес се запозна по интернет и с когото вечеря миналата седмица. Джес обожава интернет. Когато не лети по света, си търси подходяща чанта в еВау или се опитва да намери голямата си любов във „findhusbang.com“ или както там се казва онлайн агенцията за запознанства.
— Вече имам един тъпанар, не ми трябва втори — сопва се тя.
— Значи не е с него.
— Казва се Грег.
— Кой е Грег? — Много ми е трудно да следя мъжете, които се появяват в живота на Джес. Често й се случва да излиза на срещи с повече от един. Но за нея това не е проблем.
— Банкер. На трийсет и пет. Обича да кара колело из планините и да яде суши. Не едновременно. — Тя се изкисква на смешката, която ми се струва, че по всяка вероятност е на въпросния Грег. — Запознах се с него по интернет, докато бях в Делхи. Да не си помислиш, че той живее в Делхи? Живее тук, в Лондон. Заради часовата разлика през последните дни си пращахме имейли…
— Аз пък си мислех, че си падаш по Саймън — чудя се аз. Сега вече ми е ясно как се чувства баща ми, когато гледа някой филм. Кой знае защо така и не успява да следи какво става и през целия филм пита разни неща и всички му се карат. Обикновено аз съм тази, която го кара да мълчи.
— Така и не ми се обади — набръчква нос тя. — C’est la vie19.
— Като те гледам, май не си с разбито сърце.
— Миличка, вече съм на трийсет и шест. Нямам време за разбито сърце. — Тя изритва обувките си и почесва пети една в друга. — Времето е мъже.