— Видя стаята в събота и щеше да се нанесе вчера, но се наложило да прекара деня с чичо си.
— Мъж, така ли? — Тя извива вежда.
— Не ти позволявам да се пускаш на съквартиранта ми — предупреждавам я аз и тя се стряска.
Поглежда ме високомерно.
— Изобщо не ми е минала подобна мисъл през ума.
Сега е мой ред да извия вежди.
— Добр де, добре — примирява се тя. — И без това ще бъда прекалено заето с Грег. — Тя върти пръстените си, все едно че са част от броеница. Това е знак, че нещо й се върти в главата. — Кажи какво представлява — пита тя и се опитва да се покаже напълно незаинтересована. Само че не се получава.
— Американец е.
— Ами? — Тя се ококорва. — Чакай да позная. Актьор е.
— В интерес на истината, не знам — признавам аз и чак сега се сещам, че макар да съм му казала да връща на място капака на тоалетната чиния, не съм го попитала нищо за него самия. — Довечера ще разбера.
— Искаш ли да дойда да следя как вървят нещата?
— Не, благодаря, ще се оправя. — Поглеждам колко е часът. Дали довечера да не пропусна ходенето във фитнеса и да се прибера направо вкъщи? Така ще мога да си изправя косата. Спирам се. Че аз да не би да имам среща?
— Хедър, мислиш ли, че тази работа е безопасна? — пита Джес. — Може да се окаже някой изперкал сериен убиец.
Май се опитва да ми каже, че може да е неженен сериен убиец.
— Съмнявам се, много е симпатичен — отвръщам аз, след като съм прозряла какво се опитва да ми каже. — Нещо като хипи е.
— Така разправят и за Чарлз Менсън20.
Поглеждам я.
Тя продължава да упорства.
— Май да дойда, а? Ще се чувстваш в по-голяма безопасност, ако не си сама.
— Двама са компания, а трима стават прекалено много — срязвам я аз.
— Както решиш. След като си готова да рискуваш да те накълцат на малки парчета и да те заровят под здравеца…
Предавам се.
— Добре, добре. Чакам те у нас към осем.
По лицето й се разлива широка усмивка и тя ме прегръща.
— Само че няма да вдигаш шум — предупреждавам я аз, отварям вратата на тъмната стаичка и избутвам куфарчето навън.
— Аз? Да вдигам шум? — Тя притиска ръка към набъбналите си гърди и ме поглежда обидено. — Можеш да си сигурна, Хедър, дори няма да разбереш, че съм у вас.
Десета глава
— Още вино?
Джес е глътнала корем и посяга към бутилката, която донесе. Облечена е в новото си бюстие от „Александър Макуин“, купено от еВау, дънки с ниска талия и розови сандали с убийствено висок ток, които нарича „обувките за свалка“. Когато се наведе над масата, се виждат татуираната на гърба й пеперуда и тънките каишки на прашката. Имам желание да ги дръпна и да я плесна по дупето.
— Габриел, нали? Ангелско име. — Тя нацупва щедро наплесканите си с гланц устни.
— Приятелите ми казват Гейб.
— И се римува с Бейб — шегува се тя.
— Май да.
— Както кажеш. Искаш ли още вино, Гейб?
Тримата седим в градината. Днес е една от малкото топли летни вечери, когато няма и полъх вятър. Из въздуха се носи аромат на жасмин, лавандула и наденички от барбекюто на съседите, от касетофона на прозореца се носи гласът на Нора Джоунс21. Запалила съм дори малките светлинки, купени от „Икеа“, сега пръснати по храстите. Имах чувството, че ми отне цяла вечност да ги поставя сред клонките, да не говорим, че ми изгориха пръстите, но усилието си струваше, защото превърнаха градината ми в истинска вълшебна пещера.
Оглеждам се и ми става безкрайно приятно. Дори не мога да си спомня защо съм била толкова нервна. Всичко се получи точно както исках да бъде.
Е, не точно всичко.
Поглеждам Джес, която се гърчи на масата също като зайче от „Плейбой“, и усещам как в гърлото ми се надига раздразнение, когато забелязвам лъскавото тоалетно мляко, с което се е наплескала. След това забелязвам, че наемателят ми пали нова цигара.
Преди два часа донесе всичките си „неща“ — моторджийска каска и полуразпаднал се сак, в който сигурно нямаше да се поберат тоалетните ми принадлежности. Остави ги на леглото, изрита чехлите и извади пакет американски цигари от моторджийското яке.
— Имаш ли нещо против да изляза и да пуша навън? — попита той и зашляпа бос към задната градина.
— А, не… чувствай се като у дома си — провикнах се след него аз. Той се настани на един от шезлонгите и Били Смит се хопна на скута му.
Не можех да го оставя сам, нали? Като негова наемодателка трябваше да бъда гостоприемна, да го посрещна в дома си и да му помогна да се настани удобно. Кой знае защо умението ми да водя лек непринуден разговор ме изостави. Просто не съм свикнала да виждам боси американци в градината си. Затова се повъртях около него, пооправих някои неща и през всичкото време се чудех какво да кажа.