За разлика от Миа, която несъмнено е бляскава, с пищна коса и с бедра, които изглеждат зашеметяващи, когато е по бикини.
— Май ще си взема такси.
Картините от „Спасители на плажа“, които си представям, се разпиляват от гласа на Джес, която става и придърпва бюстието под мишниците си.
— Беше ми много приятно, че се запознахме. — Тя подава ръка на Гейб.
— И на мен ми беше приятно. — Той кима, стреснат от внезапното й решение да си тръгва. Аз също съм стресната.
— Сигурна ли си, че не искаш кафе? — питам аз. Кафето може малко да я отрезви, въпреки че щом Гейб спомена гаджето си, тя изведнъж дойде на себе си.
— Не, благодаря. Ще ти звънна утре — решава тя и ме прегръща, а след това ситни към вратата.
— Искаш ли да се обадя за минитакси? — провиквам се аз след нея. Чувам как вратата се затваря с трясък и поглеждам към прозореца тъкмо когато тя се хвърля в някакво такси.
— Приятелката ти си тръгва рано.
Когато се връщам в градината, забелязвам, че Гейб прибира чашите.
— Да — кимам аз. — Беше уморена. Трябва да става рано за работа.
По изражението му личи, че не вярва на приказките ми. Чувствам се много неловко, затова се преструвам, че много ми се спи, и се правя, че се прозявам.
— Май и аз трябва да си лягам.
— Да, трябва да се наспиш, за да си хубава. — Не съм сигурна дали трябва да се обидя или да се зарадвам на думите му. Преди да успея да преценя, той се прозява шумно, разтворил уста толкова широко, че аз виждам съвършено подредените му зъби. — Знам как се чувстваш. Часовата разлика направо ме убива.
Влизаме в кухнята.
— Лека нощ — пожелавам му аз.
— Лека нощ.
Следва ново мълчание.
— Ако искаш иди пръв в банята — предлагам учтиво аз.
— Няма нужда. Ти върви. Дамите са с предимство — отвръща той не по-малко любезно.
— Не, ти, все пак си гост.
— Няма проблем, наистина.
И така продължаваме до безкрай, все едно че си подаваме пинг-понг, докато накрая аз успявам да спечеля и той влиза в банята с несесер не по-голям от несесер за моливи. Аз влизам в спалнята си и започвам да се преобличам. Свалям тениската и дънките, дръпвам старата карирана пижама, с разтегнат ластик на талията и провиснало дъно, все едно че съм с памперс. Представяте ли си? Памперс!
Виждам отражението си в огледалото на гардероба и застивам на място. Господи! Все едно, че се виждам за пръв път. Къде ми е умът? Всяка вечер се размотавах в този вид из апартамента. По осем часа всяка нощ съм спала в тази пижама. Седяла съм в градината и съм пила чай, облечена по този начин. Дори — какъв ужас! — съм се изправяла пред вратата и съм подписвала пощенски пратки.
Завъртам се бавно. Отзад съм повече от ужасна. Бавно… бавно… Ужас! Много по-зле е, отколкото предполагах. Избелелите карета висят на дупето като два чувала с картофи. Мисли си за Ем Си Хамър. Мисли за Ганди.
Мисли за новия си съквартирант.
Изхлузвам долнището и го оставям да падне на пода, отварям едно чекмедже и посягам към нощницата със Снупи23. След това се отказвам. Каква нощница? Какъв Снупи? Не мога да облека нощница със Снупи. Дръпвам друга пижама, но откривам само горнището. Три от копчетата липсват, да не говорим, че е с ревер. Противен ревер. Как е възможно да не съм забелязала досега? Защо не съм обърнала внимание, че спя в дрехи като излезли от филм на ужасите? Какво съм обличала по времето, когато живеех с Даниел?
Нищо, спомням си аз и си припомням колко секси беше животът ми, когато си лягах само с очна линия и парфюм „Ейнджъл“ на Тиери Мюглер. Само че това беше преди да се превърна в самотна трийсет и кусур годишна кака, която спи с котката си и си обува къси чорапки, а когато е неразположена, посяга към най-дълбоките гащи, които има, и се плеска обилно с крем против бръчки.
Потръпвам и се опитвам да се стегна. Ето я и нощничката, която ми подари Розмари преди две години за Коледа, все още в опаковката на „Маркс & Спенсър“. Вдигам я пред голото си тяло. Дълга е до пода, цялата украсена с розови пъпки и много къдрички. Ама много къдрички.
Работата е там, че съм отчаяна. Чувам как той спира водата в банята, мие си зъбите, пуска водата в тоалетната и мие мивката. След малко идва и моят ред. Ще се опитам да стигна от спалнята до банята, без да ме види. Ослушвам се, за да чуя, когато отключи. Никакъв шум. Кашля. Тишина. След това чувам. Ключът превърта и вратата тихо изтраква…
Притискам буза до рамката и надничам през пролуката между стената и вратата. Виждам лъч светлина, дюшемето на пода, папратта в коридора, която е крайно време да полея. Също като начинаещ шофьор се оглеждам първо наляво, после надясно и отново извивам глава наляво. Теренът е чист. С въздишка на облекчение отварям леко вратата и смело излизам на пръсти в коридора. Притаявам дъх и стискам нощницата с два пръста. Почти съм стигнала…
23
Герой от анимационен филм (по поредица карикатури на Ч. Шулц). Това е куче, порода бийгъл. — Б.р.