• Да се бях усетила, че служителката в местния видеоклуб се майтапеше, когато препоръча „Отнесени от бурята“ с Мадона за неповторима „класика“.
Фиу-фиу. Чукам подсвиркване и врътвам глава. Група работници са зяпнали гърдите ми. Веднага изниква ново желание, което бързо прибавям към списъка:
• Да си бях сложила сутиен.
Навеждам глава и се опитвам да продължа, без да ми пука. Не им обръщай внимание, Хедър. Не срещай погледите им. Просто върви напред и се преструвай, че не ги виждаш. Още няколко крачки и ще ги подминеш… Няма страшно. Ето, виждаш ли, работниците не са чак толкова лоши.
— Ей, малката, покажи ни циците си!
• Всички работници да са с малки пениси.
Изчервявам се цялата и ускорявам крачка. Правя се, че си гледам часовника, за да не срещна погледите им. Чак сега забелязвам кое време е станало. Ужас!
• Страшно ми се иска да не закъснявах за срещата в десет с Брайън в гражданското.
Вече е десет и двайсет. Той направо ще ме убие.
На стълбите пред гражданското на Мерилебън забелязвам висок, привлекателен мъж с посивяла коса, облечен в тъмносив ленен костюм, който спокойно може да мине за петдесет и няколко годишен, макар че е с десет години отгоре. Поклаща се нервно напред назад в льсканите до блясък обувки. Поглежда часовника, оглежда улицато, след това въздиша и насочва вниманието си към бутониерата. Розовият карамфил е започнал да увяхва от горещината и той нетърпеливо се опитва да го оправи.
Това е Брайън и макар да не забелязва как съм се забързала, защото наоколо е пълно с народ, аз го виждам. Леле, колко е неловко да висиш самотен и да чакаш в изискан костюм сред пръснати в краката ти конфети. Някои от минувачите го поглеждат със съжаление. Не че той ще ги забележи. Прекалено зает е отново да поглежда часовника и да се опитва да напипа в джоба мобилния си телефон. Отваря го и започва да набира, като натиска неумело копчетата с един пръст, също като човек, който за пръв път сяда пред пишеща машина, след това го лепва за ухото си.
На стотина метра от него съм, когато чувам познато звънене. Пъхвам ръка в чантата и се опитвам да изровя „Нокиа“-та. Попадам на нея тъкмо в момента, когато спира да звъни. По дяволите!
Изваждам я заедно с хендс фрито, което, както обикновено, се е оплело в собствените си кабели, и поглеждам екрана. Едно пропуснато обаждане. Бързо набирам гласовата поща. „Имате едно ново съобщение.“
Изчаквам да го чуя и махам енергично към Брайън, но той е застанал с гръб към мен и аз забелязвам как привежда рамене, докато пали цигара.
— „Аз съм, Брайън. Чакам пред гражданското и ставам нетърпелив. Не искам да се заяждам, но я ми кажи, Хедър, къде, по дяволите, си се дянала?“
Олеле.
Докато слушам съскащия му глас, разбирам, че съм загазила яко. Натискам копчето за неговия номер и той се обажда веднага.
— Хедър?
— Ето ме — задъхано отвръщам аз, промъквам се зад него и го докосвам по рамото.
Това е опит да разведря обстановката с хумор. Вместо това той за малко да получи удар. Брайън се врътва, притиска длан към гърдите си, а цигарата „Бенсън & Хеджес“ увисва между пръстите му. Поглежда ме укорително.
— Закъсня — сопва се той в мобилния. След това усеща какво прави, изругава, затваря телефона и го натъпква в джоба си.
— Знам, много се извинявам — опитвам се да замажа положението аз. — Будилникът ми не звънна, а метрото се забави, да не говорим, че съм си купила едни тъпи сандали, дето…
— Добре че най-сетне дойде — прекъсва ме той, хвърля цигарата, настъпва я и закопчава сакото. Всичко, което прави Брайън, е на бързи обороти, с нервни движения. Прилича ми на птица с разрошени пера и стрелкащи се наоколо очи. — Да побързаме — нарежда той, приглажда реверите, изтупва невидима прашинка с прецизността на човек, който глади дори долното си бельо.
— Къде са останалите? — Ситня бързо след него.
— Вътре. Чакат ни. — Той отваря входната врата и я задържа, за да мина. — Чакам тук цяла вечност. След като не дойде навреме, излязох да те чакам навън.
— Много се извинявам — мрънкам отново аз и го хващам под ръка. Доста по-висока съм от Брайън, особено днес, с новите сандали и трябва да се поприведа, когато влизам в сумрачното фоайе, където се спирам, за да се погледна в огледало с позлатена рамка.
Аз съм типичното червенокосо момиче, с много бяла кожа, обсипана с лунички, буйна гъста оранжева коса и болезнени спомени от детството, когато ме наричаха Морков, Пожар и разни други неща, свързани със срамни косми, които няма да повторя. Честно си признавам, че още не ми се вярва, че не пръскам луди пари за психотерапевт, който да ме дундурка до края на живота ми. Да не говорим, че на всеки шест седмици ходя да ми правят нови кичури, които ме превръщат в нещо като блондинка. Обикновено фризьорката изправя косата ми, но днес, заради горещината е бухнала и щръкнала накъдето й попадне. В същия момент забелязвам отражението на Брайън. Застанал е до мен, забил поглед в земята.