— Ааа — писвам аз.
— Извинявай, да не би да те стреснах?
Гейб е все още в банята. Просто си стои вътре. Стъпил е върху килимчето за баня. Изправил се е по средата на проклетата ми баня.
— Господи, да — искам да кажа — не, всичко е наред. — Притискам ръка към бродираната къдрава предница и се опитвам да си поема дъх. И чак сега забелязвам, че (а) той е гол, освен чифт симпатични боксерки (не че исках да гледам, но така се случи) и (б) аз приличам на нечия баба, навлякла дълга нощница, която завършва на врата с набор.
— Между другото, ти така и не каза защо си тук — сещам се аз, докато се опитвам да се измъкна от неловкото положение. Казвам „опитвам“, защото не е никак лесно, след като той е застанал гол пред мен, само по косми на гърдите и долни гащи.
Господи, ето пак. Гледай право напред, Хедър. Насочи очи право напред.
— Не съм ли? — Той стисва кърпа за лице, която досега не бях забелязала. Освен това не бях забелязала, че банята е безупречно чиста. Седалката на тоалетната чиния е на мястото си, по пода не са разхвърляни мокри кърпи, в мивката няма косми. Колкото и да не искам, очите ми бързо пробягват по авокадовозелената баня, останала в този вид още от седемдесетте, която Даниел имаше намерение да ремонтира, когато оправяме целия апартамент. Само че той си тръгна, а аз се опитах да се справя с разбитото си сърце, което ще рече, че зелената баня си остана зелена, с изключение на многобройните свещи. — Ще участвам в едно шоу на фестивала в Единбург.
— Така ли? — питам аз и му отправям най-хубавата си одобрителна усмивка. Виждам четките ни за зъби, пъхнати в чашката заедно с туба „Колгейт“, и забелязвам, че капачката е на мястото си. Усещам задоволство, когато разбирам, че съм взела правилното решение. Двамата с него ще се разбираме чудесно. — Какво шоу?
Той си събира дрехите и излиза от банята. Отговорът му разваля настроението ми, защото казва нещо, което нямам никакво желание да чуя.
Единайсета глава
— Той е комик.
На следващата сутрин, веднага щом Гейб излиза, аз грабвам телефона, за да съобщя на Джес ужасната новина. Въпреки че още я мъчи махмурлук, който не й позволява да се измъкне изпод завивката, стиснала опаковка ибупрофен, тя намира сили да ахне ужасена. Което означава, че си имам истинска приятелка.
— Не може да бъде!
— Може, той сам ми каза. — Притискам слушалката до ухото си. С едната ръка държа купичка с овесени ядки, а с другата посягам към млякото в хладилника. — Той е противен комик.
Чува се сподавен смях.
— Чук-чук — шегува се немощно тя.
— Моля те, престани. — Настанявам се на масата в кухнята, отрупана със списания, неотворени писма и един господ знае какво още. Поставям купичката отгоре и започвам да дъвча. — Изобщо не е смешно — отвръщам аз, устата ми е пълна с гаден овес. Няма ли по-бърз начин да сваля тези няколко килограма? Много мразя овесени ядки.
— Че кой комик, изправил се на сцена пред публика, е смешен? — смее се гърлено тя. — Точно това е проблемът.
— Той все още ли остава резервният ти план? — питам, мляскайки аз.
— Не, не ми трябва такъв. — Все едно, че говори за някоя лампа от „Икеа“. — Истински американец.
— И какво от това?
— Хедър, търся си сериозно гадже. Не искам връзка от разстояние. Ти не си ли гледала „Зелена карта“?
— Ама Жерар Депардьо играеше французин.
— Той играе французин във всеки филм — прозява се Джес. — Както Хю Грант неизменно е англичанин. Не е там работата. За мен е важно да отговаря на определени условия, а не да ми създава нови проблеми с имиграционните. Да не говорим колко различни са културите ни.
Много обичам Джес. На това му се казва непоправима романтичка.
— Чак сега ли трябваше да ми го кажеш? — мърморя аз и лапвам нова лъжица овес, а така ми се иска да похапна филийка хляб с течен шоколад.
— Какво ще правиш? — пита тя.
— За кое? — Поглеждам любопитно тефтерчето, оставено сред хаоса на масата. Не беше ли същото, в което Гейб драскаше нещо? Какво ли е написал?
— За това, че Гейб е комик — обяснява тя и едва сдържа смеха в гласа си.
Май Джес се забавлява за моя сметка.
— Нямаше ли нещо такова, че ако не се смееш, ще заплачеш? — питам разсеяно аз и посягам към бележника. Само ще надникна, какво толкова?
— Имаше — отвръща тя. — Затова трябва да се смееш.
На първа страница със заоблен почерк е написано: „Най-добрите вицове за тъщи.“ Отдръпвам ръка. Като се замисля обаче…