Оказва се, че през следващите няколко дни вицовете за тъщи са ми спестени, защото почти не виждам наемателя си. Като изключим случайното „Здрасти, как си?“, когато аз се прибирам, а той излиза, имам чувството, че в къщата не живее друг човек. Почти.
Затова пък забелязвам някои дребни неща. В кухнята се е появила богата колекция от подправки, опаковка соево мляко в хладилника, нова гъба, колкото самун хляб, се е настанила в банята. Има и още — което няма нищо общо със сидитата му на Wilko, оставени до уредбата ми, нито пък пъстрата му кърпа за плаж, сгъната и прибрана до мивката. Става въпрос за чувство.
Седмици наред се тръшках, че се налага да пусна непознат в дома си, не ми беше приятно, че мъж, който не е Даниел, ще се кисне във ваната ми, но ето че страховете ми се оказаха безпочвени. Не е чак толкова лошо да живееш с друг човек. Дори напротив: много е приятно.
Цялата къща изглежда различна. Аз самата се чувствам различна. Не е само защото не лежа будна нощем, за да се притеснявам, че ще ме изгонят от къщата заради неплатената ипотека, след което заедно с Били Смит и тенджерите и тиганите „Льо Крьозе“ ще се окажем на улицата. Сякаш присъствието на Гейб е пропъдило духовете от миналото. Въпреки шока, че се налага да споделям дома си с комедиант, аз съм по-щастлива. Гледам по-оптимистично на всичко. По-слаба съм.
Четвъртък вечер е, приключила съм работа и се отбивам в „Бутс“, за да си купя памук. Забелязвам електронен кантар. Решавам да се премеря. Зяпвам екранчето в почуда.
Просто не е възможно. Приближавам се и челото ми се сбръчква. Свалила съм цели два килограма и половина. През последните два месеца се опитвах да разкарам килограмите, които натрупах по Коледа. Тичах по два пъти в седмицата, купих си видеокасета с упражнения по йога и имах много сериозно намерение да ги правя, отказах се от любимите си филийки с течен шоколад, от френските кроасани, които продават на ъгъла, за да дъвча овесени ядки, които имат вкус на картон. Това съвсем не може да се нарече съществена промяна, но ето че доказателството е налице. Свалила съм два килограма и половина. Невероятно. Странно. Истинско чудо.
Обзета от съмнения и колебания, бодвам с пръст стомаха си. Изобщо не се чувствам по-слаба. Но пък е трудно да се прецени, а и напоследък бях доста напрегната. Да не говорим за финансовите притеснения. Нали в такива моменти човек сваля килограми? Казват, че стресът топи калории.
Дръпвам бележката, която е излязла, слизам от кантара и тръгвам към касата. Добре че поне няма опашка. Това вече е нещо. Оставям топчетата памук на гишето. Трябва да има някакво разумно обяснение. Все пак килограмите не се топят с магическа пръчка, нали?
Усмихвам се любезно на продавачката и вадя портмонето си от джоба. Пиренът, който носи късмет, изпада. Това пък откъде се взе? Сигурна съм, че го оставих у нас.
— Лира и двайсет и пет — съобщава момичето.
— А, да… Извинявайте. — Натъпквам го обратно в джоба и доволно броя монетите. Каквото и да е обяснението за изгубените килограми, поне желанието ми се изпълни. Повече няма да ям овесени ядки.
Излизам развеселена от „Бутс“ и тръгвам през Нотинг Хил. Имам среща с брат си Ед в „Улси Касъл“, кръчма, в която сервират и разни неща за хапване. Както обикновено, съм закъсняла. Ускорявам крачка. Ед много държи на точността, а на мен никак не ми се иска да ми изнесе поредната лекция, преди да съм погълнала обичайната си доза джин с тоник. Истината е, че лекцията няма да ми се размине. Той ми позвъни вчера, защото искал „да поговорим“, което в превод ще рече, „да ми налее ум в главата“, като започне с „Още ли не си започнала с вноските за пенсия?“, което ви подсказва достатъчно що за човек е Ед.
И тъкмо когато завивам по улица, пълна с магазини и ресторанти, забелязвам нещо, което ме кара да се спра. Розови, сатенени, остри, та това са най-страхотните обувки, които съм виждала. Изложени са на витрината и чакат някой да мине и да ги хареса.
Отстъпвам крачка назад, за да видя името на магазина — „Сигърсън Морисън“. Сърцето ми трепва. Обожавам тази марка. Винаги имат страхотни обувки. Които изобщо не са ти по джоба, Хедър, обажда се тънко гласче в главата ми. Бодва ме разочарование. Какво толкова, просто ще погледна. Навеждам се по-близо и забелязвам надписа „75 % намаление“.
Сърцето ми подскача. Не съм луда по пазаруването, но понякога ме обзема физическа нужда да се хвърля в пробната на „Н&М“, награбила камара дрехи. Често пъти ми се случва да не купя нищо, но ми е достатъчно да знам, че съм си набелязала нещо. Това е нещо като чувство за притежание, знаеш, че го искаш, че е твоето, но, от друга страна, не си обвързана с него. Все едно, че си сгодена.