Затова пък с обувките е различно. Те са моята слабост. Дрехите могат да направят дупето ти голямо, да смалят циците ти, с някои коремът ти изпъква, обаче един хубав чифт обувки винаги си остава хубав, независимо дали си изяла цял пакет шоколадови бисквити. Но пък има една уловка — изобщо не ти излиза евтино. Както казва Лайънъл, нищо не ти се дава даром.
Затова има разпродажби, прошепва предателското гласче в главата ми. Този път става въпрос за седемдесет и пет процента.
Поглеждам колко е часът на мобилния. И без това съм закъсняла. Ед ще чака. Колебая се, след това посягам към дръжката на вратата. Какво толкова? Ще ми отнеме няколко минути.
В магазина цари забележителен хаос. Тълпа жени се блъскат за размери, размахват лакти и колене, дърпат, теглят, блъскат се, обиждат се. По пода са разпръснати къси чорапки, търкалят се празни кутии, шашнатите продавачки се стрелкат между жените, които се опитват да се огледат, сумтят и мърморят, когато някое от момичетата се опитва да въдвори ред.
Леле! Жените са опасна работа. Мъжете са готови да убиват за страната си, ала жените са готови на убийство заради чифт тюркоазени сандали на висок ток с каишка през глезена.
Промъквам се към полиците с обувки и започвам да се оглеждам за розовите сандали. Когато най-сетне откривам размер трийсет и осем, забелязвам един-единствен светлозелен чифт, който не става за нищо. Обзема ме разочарование. Затова пък на четирийсети номер има поне шест чифта от същите. Посягам към една от обувките и си казвам, че ако й сложа стелка, може и да се полича.
— Мога ли да ви помогна, госпожо?
Една от продавачките се е приближила до мен. Тя е от онези надутите, които ги назначават в разни дизайнерски магазини и изглежда специално ги учат как да те оглеждат критично от главата до петите, така че ти се приисква да купиш нещо, за да им докажеш, че можеш. Сигурно, хрумва ми ненадейно, това е тактиката им.
— Не, благодаря — отвръщам из и забелязвам, че не просто държа обувката, ами я милвам. — Просто ъъъ… разглеждам.
— Страхотни са, нали? — прошепва като вещ конспиратор тя. — При това са на седемдесет и пет процента намаление. — Тя извива очи към тавана, сякаш не може да повярва.
— Да… наистина са страхотни — съгласявам се аз. Това е моята обувка, най-красивата обувка, мечтаната обувка, великолепна, безупречна, съвършена, обувката, за която съм мечтала през целия си живот.
— Да ви донеса ли и другата, за да пробвате? — предлага тя. Оставям я на полицата и се усмихвам тъжно.
— Нямате моя номер.
— А кой е вашият?
Както и повечето продавачки на процент, тя не се отказва лесно. Само че в случая дори тя не може да сътвори чудо.
— Трийсет и осем — отвръщам аз.
Всичко се случва в миг. Едва съм произнесла номера, и лицето й се сгърчва, а жадните за комисиона очи помръкват.
— За съжаление това се оказа най-разпространеният ни номер.
— Нищо — свивам рамене аз. — Случва се.
— А видяхте ли тези невероятни ботуши? От тях имаме трийсет и осем… — Тя посяга към някакви пиратски ботуши, останали от поне три сезона, и ми ги подава с надежда.
— Не, благодаря — отвръщам аз и понечвам да си тръгна. Стига, Хедър, това са просто обувки. Стигам до вратата и погледът ми отново попада на витрината. Не мога да откъсна очи от тях.
Как само ми се иска да имаха моя номер.
— Извинете, госпожо.
Завъртам се. Повикала ме е същата продавачка, лицето й е поруменяло от вълнение.
— Имате късмет. Открих последния чифт. Някой ги е прибрал в грешната кутия. — Тя изважда обувките, подава ми ги и заявява триумфално: — Трийсет и осем.
— Страхотно! — възкликвам аз. Направо не е за вярване. Въпреки че са на разпродажба, пак не можеш да си ги позволиш, шепне ужасният глас.
Доброто ми настроение отлита. Така е. Нали ми унищожиха кредитната карта, а в момента разполагам само с двайсет и пет лири. По дяволите, защо не бяха по-евтини.
Тъкмо се каня да се откажа, когато чувам гласът й да обяснява:
— Страхувам се обаче, че на тока има една малка точка, не че някой ще я забележи, вие също, когато ги обуете. Затова сме ги намалили още повече… На петдесет процента от намалената стойност са…
Я чакай малко. Тя наистина ли каза каквото чух?
— Искате да кажете, че са само…
— Двайсет и четири и деветдесет и девет — помага ми тя. След няколко минути съм на касата и я наблюдавам как ги увива и чувам една от жените да шушука.
— Каква късметлийка, искаше обувки…
Вече съм на седмото небе, когато продавачката ми илика с размерите на билборд.