— И едно пени ресто. — Тя ми подава монетата.
Вече съм по средата на магазина. Излизам на улицата, метнала огромния плик на рамо, лицето ми е грейнало от удоволствие. Трябва да се ощипя. Не съм суеверна, но започвам да си мисля, че стръкчето пирен е наистина вълшебно.
Дванайсета глава
— Аааа!
Отварям вратата на „Улси Касъл“ и ме посреща вълна от тестостерон. Това е то, попадаш от едната крайност в другата, казвам си аз, докато си спомням вълната естроген, която ме посрещна в магазина за обувки.
Вмъквам се вътре, провирам се под мишницата на някакъв бачкатор и се опитвам да си проправя път през цигарения дим, за да достигна до бара. Пълно е с мъже, стиснали напитки, зяпнали, приковали очи в малкия екран на телевизора, поставен в един от ъглите. Цъкам, без да се притеснявам. Естествено. Трябваше да се сетя. Дават мач.
— И аз така реших.
Обръщам се към Ед, който ме гледа от висотата на метър и осемдесет и пет. Тъй като идва от работа, все още е облечен в сив костюм, с бяла риза, закопчана до врата, и вратовръзка. Истината е, че той ходи така и през почивните дни.
— Пак ли си била на пазар? — Извива гъстите си тъмни вежди и ме поглежда неодобрително, за да смачка чувството на превъзходство, което ме бе завладяло. Това е проблемът с брат ми. Разчитай на него да ти скапе удоволствието.
— И аз се радвам да те видя. — Прегръщам го.
— И аз. — Целува ме по двете бузи. — Кажи какво си купи?
Той е като куче, захапало кокал.
— А, това ли? — отвръщам небрежно аз и свивам едното рамо, а след това поглеждам към плика, сякаш току-що съм забелязала, че е в ръката ми. Хайде, Хедър, мисли бързо. Чудя се какво извинение да изтърся. Или ще измислиш извинение, или следва лекция как не мисля за бъдещето. Брат ми е трябвало да стане банкер, не ортодонт.
— Подарък — отвръщам аз доволно. Браво, Хедър.
— За кого?
Не знам дали се опитва да ме хване в лъжа, или наистина се интересува, но тъй като добре познавам брат си, сигурно е пьрвото.
— Ами… — Опитвам се да измисля някой подходящ познат. Никой няма скоро рожден ден, нито пък годишнина, остава само… — Розмари.
— Ами? — Ед е искрено впечатлен. — Много мило, сестричке.
Усмихвам се притеснено.
— Нещо дребно е.
Знам, че сама си копая гроба и се питам как ще успея да се измъкна.
— Радвам се, че вие двете най-сетне започвате да се разбирате — продължава той, скръства ръце и ме поглежда одобрително. Отношенията на Ед с Розмари са съвсем различни от моите с нея. Така е, защото той има успешна работа и свой кабинет на Харли стрийт, което много допада на снобката Розмари, а също така, защото е прекалено зает, за да пътува до Бат. Тя отказва да идва в Лондон — „мърляв град, натъпкан с неприятни хора“, — така че не му се налага да прекарва много време с нея.
— Знам, че Лайънъл ще остане много доволен — обяснява той и аз усещам прилив на вина. Последното, което искам, е да нараня татко.
— Ходих в Бат този уикенд. Той беше в чудесна форма. — Опитвам се да извъртя въпроса с надеждата той да не забележи.
— Сигурно все още не е започнал диетата?
— А ти как мислиш? — Радвам се, че не съм единствената, на която Ед чете лекции. На Лайънъл открай време му се говори, че трябва да намали теглото си, но той, разбира се, не слуша.
Ед се мръщи и клати глава.
— Трябва да престане с мазнините и да се храни здравословно. Говоря ти сериозно, сестричке. — Поглежда ме така, сякаш аз се каня да му противореча. Няма такова нещо, той винаги е толкова сериозен. — С всички тези млечни продукти и кърваво месо, дето лапа, холестеролът му сигурно е убийствен.
— Кажи как е Лу? — Прехвърлям се на съпругата му. Лу е бременна в шести месец и е много готина. Учителка е в детска градина, ходи в розов клин и може да рецитира „Хари Потър“ като стихотворение, има обеца на едната ноздра и обожава филми на ужасите. Нямам никаква представа как брат ми е успял да убеди тази умна и забавна жена да го вземе за съпруг.
— Вече не й става лошо, слава богу, затова пък Борис я рита до посиняване — отвръща начумерен той.
— Значи вече знаете, че ще бъде момче? — питам развълнувана аз. След това се усещам. — И ще се казва Борис, така ли?
— Не ставай смешна. Не, разбира се — сопва ми се той. — Искахме полът да е изненада, но Лу настоява да му казваме Борис — на Борис Карлоф, който играе Франкенщайн — обяснява той и въздиша. — Очевидно всички майки дават разни прякори на неродените си деца, което е същата безвкусица, като да кръстиш колата си…
Много обичам брат си, но понякога ми идва да го застрелям. Вечно намира за какво да мърмори. Знам, че тайничко е във възторг от бебето, но никога няма да си признае. Просто много обича да мърмори.