— Да пийнем по нещо? — питам весело аз с надеждата да го развеселя, като предложа по един джин с тоник.
— Ако имаме късмет — недоволства той и ми подава десетачка. — Опитвам се да привлека вниманието на бармана от двайсет минути.
Както вече ви казах, брат ми е човек веселяк.
Отчаяна от него, се обръщам към бара и веднага разбирам за какво става въпрос. От него ме делят скупчени мъже, протегнали празни халби бира в едната ръка и банкноти в другата. Така няма да стане. Нареждам се унило на опашка.
След миг мъжът зад мен ме докосва по рамото.
— Обслужиха ли ви? — пита той и ми показва празната си чаша.
— Ще ми се — въздишам аз и клатя глава. И в този момент се случва вещо странно.
Насред гълчавата и хаоса барманът се обръща и поглежда право към мен. Не към мъжете, които се блъскат пред мен, а право към мен. Срещам погледа му и усещам как цялата настръхвам. Той е плешив, дебел и минава петдесетте.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, какво да бъде? — пита той.
— Ами… — усмихвам се несигурно аз. — Два пъти джин с тоник с лед и лимон. Ако обичате — бързам да добавя. Не мога да повярвам какъв късмет извадих.
— Веднага — намига барманът, грабва две чаши и се заема. След няколко минути се врътвам към зазяпалия се в мача Ед, погълнат от играта като всички други мъже в кръчмата.
— Я виж ти, много бързо — отбелязва доволно той и поема чашата, без да откъсва очи от екрана.
— Направо няма да повярваш какво се случи — съскам аз. — Обслужиха ме преди останалите.
— Това е то женският чар! — Отпива от напитката и продължава да зяпа телевизора.
— Не е това, беше много странно.
— Как така странно? — Той се намръщва, когато тълпата се сбутва, за да влязат нови клиенти, и притиска напитката до гърдите си, за да не я разлее. — По дяволите, тук е истинска лудница.
Усещам нечий лакът върху рамото си и въздишам.
— Знам. Как само ми се иска да седнем някъде.
Едва изрекла тези думи, и двойката до нас се надига, за да си вземе връхните дрехи. Направо не е за вярване. Гледам слисана как жената допива последната глътка вино и си слага гланц за устни, а мъжът прибира цигарите в джоба си. Не е възможно да си тръгват. Тръгват си!
— Ние ставаме. Искате ли да седнете? — обръща се мъжът към мен. Не към Ед, към мен.
Усещам как главата ми се замайва.
— Ами, благодаря — усмихвам се аз с благодарност и поглеждам Ед. Той също не може да повярва. Настанява се бързо на единия празен стол, след това подръпва крачолите на панталона, за да му бъде по-удобно.
— Невероятен късмет.
Без да кажа и дума, се настанявам. Мислите ми препускат. След всички съмнения за суеверия и късмет случките се подреждат като във филм: празното място в метрото, нямаше опашка в „Старбъкс“, пакетчето самобръсначки, мястото за паркиране, Гейб отговори на обявата ми във вестника… Образите започват да се смесват, губят реда си, излизат и други дребни неща… Връщах се от Бат и нямаше задръстване, закачих си якето на свободно място, открих съвършения чифт обувки моя номер. След това се оказаха намалени още повече. Сервираха ни в бара, след това успяхме да седнем. Образите препускат все по-бързо и по-бързо и не мога да ги спра.
— Не е късмет. — Сърцето ми бумти. — Нещо повече е. Очаквам той да каже нещо, но Ед ме наблюдава объркан.
— Извинявай, Хедър, но нищо не разбирам — отвръща най-сетне той. — Какви ги говориш?
Колебая се. Точно това е проблемът. Не съм съвсем сигурна какви ги говоря. Прехапвам устни и се решавам.
— Ед, ако ти разкажа нещо, обещаваш ли да не ми се смееш?
— Това вече е лесна работа — отвръща остро той. — Нали не си забравила, че нямам чувство за хумор? — Той намеква за онова, което му казах, докато се карахме един път. Сигурно никога няма да го забрави.
— Може би просто съм ужасно тъпа, но… — Млъквам и въздишам шумно. — Не, забрави, беше глупаво.
— Моята малка сестричка да каже нещо глупаво? — Той отново насочва вниманието си към играта.
Колебая се. Сигурно ще си помисли, че съм пълна идиотка. Но той, така или иначе, ме има за идиотка.
— Виж, цялата работа е… — Поемам си дълбоко дъх. По дяволите! Просто го кажи, Хедър. — Всичко, което си пожелавам, се сбъдва — казвам аз.
Само че не съм го казала достатъчно високо. Думите ми се заглушени от рев, последван от подсвирквания и ръмжене, които преминават в тихо разочаровано ръмжене.
— Мамицата им! На косъм — съска Ед. — За малко да вкараме гол.
— Ти чу ли какво ти казах?
— Извинявай, малката. — Той поставя ръка върху коляното ми. — За момент се разсеях. Казваше нещо за пожеланията…