Виждам, че ми се подиграва, но настоявам. Истинско облекчение е да разкажа на някого онова, което ме измъчва от дни.
— Не са просто пожелания. Много повече е. — Като го казвам, наистина звучи безкрайно глупаво. — През последните няколко дни се сбъдват дори най-дребните неща, които си пожелавам.
— Нали знаеш какво казват? — отвръща той и допива джина с тоник.
— Какво? — питам учудено аз.
Ед сдъвква леда и ме поглежда напълно сериозно.
— Внимавай какво си пожелаваш.
— Да внимавам ли? — питам озадачена аз. Случило ми се е най-вълнуващото и невероятно нещо, а брат ми разправя да съм била внимавала. Като го знам какъв е, защо ли изобщо се учудвам?
— Помисли за последствията. Мислим си, че знаем какво искаме, но така и не сме наясно, докато не го получим. А когато все пак го получим, разбираме, че не сме го искали истински, но тогава вече е прекалено късно. — Той се усмихва. — Помниш ли например как едно време ми се искаше да ми остане малко време, докато двамата с Лу планирахме сватбата? Тогава се разболях от грип и прекарах цялата седмица вкъщи. Не беше много приятно.
— Ед, аз ти говоря напълно сериозно. — Примерът му има доста общо с онова, което ми се случваше през последните дни. — Говорим за нещо много повече.
Той ме поглежда изпод гъстите си вежди.
— Ти добре ли си?
— Много добре. И не съм болна от грип — добавям нетърпеливо аз.
Той вдига примирено ръце.
— Добре, съжалявам, но я стига, нали не очакваш да приема онова, което казваш, сериозно? Стегни се — сумти той. — Как е възможно желанията да се сбъдват?
Стисвам зъби. Той наистина прекали.
— Добре, накарай ме да си пожелая нещо — сопвам се аз.
— Хедър, моля те, спри с глупостите. Ставаш смешна — въздиша Ед както винаги, когато е подразнен.
— Ето виждаш ли? Притесни се — сопвам се аз.
— Да се притесня ли? — подиграва ми се той. — Защо трябва да се притеснявам? Защото сестра ми неочаквано е открила, че притежава магически сили ли?
След тези думи се изсмива. Прави така още от времето, когато бяхме малки и стискаше и двете ми китки в едната си ръка, за да ме гъделичка, докато не започна да му се моля за пощада. И сега, както и тогава, се вбесявам.
— Добре, след като ти е толкова смешно, защо не се включиш в играта? — предизвиквам го аз. — Да не би да се страхуваш, че ще докажа, че грешиш?
Брат ми е от хората, които не успяват да подминат предизвикателство. Годините, в които играехме заедно монопол, са ме научили, че той обожава да печели. Също толкова обича да се оказва прав. Само че аз също обичам.
— Щом настояваш… — отвръща бързо той. Замисля се за миг и щраква с пръсти. — Мачът — заявява доволно той.
— Какво мачът? — питам аз.
— В момента резултатът е един на един, а остават по-малко от пет минути… — Той посочва екрана на телевизора. — Трябва да отбележим гол срещу Франция, за да спечелим шампионата.
— Да, сигурно — отвръщам с досада аз. — Кои сме ние? — Както вече ви казах, нямам никаква представа от футбол. И ми е много добре.
— Англия — сумти Ед. — Къде ти е умът?
— Е, и? — питам аз.
— След като всичките ти желания се сбъдват, пожелай си Англия да отбележи гол преди края — продължава той.
— Казваш го, защото знаеш, че пет пари не давам — настоявам аз.
— А ще даваш ли, ако обещая да не споменавам пред Розмари, че си й купила подарък? — Поглежда ме и аз разбирам, че ме е пипнал натясно. — Така ще запазиш подаръка за себе си.
— Това е чисто изнудване.
— А това твоето е пълна лудост — обяснява отчаян той.
— Добре, добре. — Обръщам се към екрана и се опитвам да се съсредоточа над мъжете, които търчат нагоре-надолу по игрището. Извинете, отборите. Смръщвам чело и насочвам вниманието си към мъж в синьо, който е поел топката. — Ние белите ли сме или сините? — прошепвам аз.
— Белите — съска нетърпеливо Ед.
— А, ясно… — Съсредоточавам се отново, докато французинът умело подава топката на свой съотборник, докато англичаните наблюдават безпомощно. Той напредва към вратата ни, а аз притаявам дъх и се напрягам да разбера какво става, когато усещам колко напрегнати са всички около мен.
Хайде, Англия, давай, знам, че можеш!
Овладявам се, когато чувам гласа в главата си. Я чакайте малко, това аз ли съм? Аз ли гледам футболен мач? При това в кръчма. И ми е приятно. Стиснала съм чашата, а кокалчетата ми са побелели. Напрежението е направо невероятно. Не издържам повече, французите ще ни забият още един гол и Англия ще загуби. Сърцето ми ускорява ритъма си.
— За бога, Англия, хайде — чувам гласа на Ед.