Защо, Хедър? Защото ти си пожела да отбележат победния гол ли?
Неочаквано съзнавам, че съм смешна. Разбира се, че става въпрос за съвпадение, глупачке!
Касовият апарат избръмчава и изплюва бележка.
— Може би — отвръщам аз и се опитвам да избегна погледа на госпожа Пател. В този момент виждам заглавието на първата страница на „Дейли мейл“. „Англия сътвори магия.“
Стомахът ми се свива.
— Май да — отвръщам тихо аз и грабвам бележката. С треперещи пръсти я прибирам в портфейла.
За бога, Хедър!
Излизам от магазина, обзета от нервно очакване. Навън е обичайната за началото на деня блъсканица, тротоарите са пълни с народ по къси ръкави, наслаждават се на поредния топъл слънчев ден. Само че аз съм така замаяна, че дори да валеше, нямаше да забележа. Дори да падаха жаби от небето, пак нямаше да забележа.
Продължавам да вървя, свела поглед, и в ума ми се лутат милиони въпроси. Думи като „невъзможно“, „абсурд“ и „удивително“ сами си проправят път в мислите ми и се опитват да водят своя война. От една страна, здраво стъпилата на земята аз, зная, че има логично обяснение. От друга, онази моя страна, която ме кара да чета хороскопи и ме спира да минавам под стълби, не може да не изпадне в унес след всичко, което се случи.
Тръгвам покрай канала. Това е едно от любимите ми места в града. Красиво е като на пощенска картичка и никога не ми омръзва да гледам тесните лодки и да чета странните им имена: „Морските нозе на Мерлин“, „Буря в чаша вода“, „Лавандулова русалка“, и да се питам какво би било да живееш на лодка в центъра на Лондон. Да вървят по дяволите лодките, ами желанията? Прекъсва ме познатият глас в главата ми.
Стряскам се и поглеждам напред към кошниците с цветя на лодките, увиснали като разноцветни петна. Колко са красиви. Ами всички дребни неща, които си пожелавам, без дори да съзнавам?
Страхотни са собствениците на онази лодка. Как са се сетили да използват гумените ботуши вместо саксии? Присвивам очи към палубата, където са ги наредили. Отглеждат и слънчоглед, който е избуял поне метър и осемдесет. Засенчвам очи с ръка. Слънцето наистина е ярко. Де да имах очила. Това са те, дребните подсъзнателни желания, които са част от ежедневието на всеки.
Направо не знам какво ми става днес. Мислите ми се лутат. Натъпквам ръце в джобовете и какво откривам? Я чакай. Напипвам нещо пластмасово. Не е възможно… Сигурна съм, че ги оставих вкъщи. Изваждам очилата. Ами какво ще стане, ако желанията ми престанат да се сбъдват?
С треперещи пръсти си ги слагам и светът придобива меден оттенък. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се успокоя, но не се получава. Това е смешно. Не успявам да се съсредоточа. Трябва да пийна кафе. Ами ако наистина се сбъдва всичко, което си пожелая?
За бога, млъкни!
Забелязвам малко кафене и обръщам гръб на канала. След като напоследък съм отслабнала, спокойно мога да похапна кроасан с шоколад. Дали да не си купя кроасан с бадеми. В този момент забелязвам, че на фасадата на една от къщите е издигнато скеле. Сърцето ми се свива. Това означава само едно.
Работници.
Мразя работниците.
Замислям се дали да не пресека отново на другия тротоар и да се скрия зад паркираните коли, но с ъгълчето на окото си забелязвам, че съм закъсняла. Двама от тях са седнали на стената, пият чай и четат вестници. Вдигат поглед, когато приближавам.
Видяха ме.
— По дяволите. — Навеждам глава, но вътрешно започвам да се възмущавам. Защо не си гледат работата и не оставят жените на мира? Просто не е честно. Как ми се иска да знаеха какво е някой да точи лиги след теб. Минавам покрай тях и очаквам неизбежните подвиквалия като „Горе главата, миличка, няма да ти излезе късметът“.
И знаете ли какво? Наистина не ми излиза късметът.
Не може да не са ме забелязали, казвам си аз, минавам покрай тях и не чувам нито едно подсвиркване. Затова пък наоколо се разнася шумът от удари с чук и ревът на бормашина. Озадачена вдигам поглед, за да срещна нечии поглед и да чуя „Я да ти видим циците“, но такова нещо няма… Никой не поглежда към мен.
Решавам, че така е най-добре, и продължавам. Чакам. Тръпна в неприятно очакване. Нищо. Увереността ми нараства. Забавям крачка и излъчвам гърди пред един полугол бачкатор, който бърка цимент. Дори не подръпвам минидънковата си пола. А той не ме и поглежда.
Чак тогава забелязвам първата страница на вестника, който двамата четат. С главни черни букви е написано:
Притискам уста с ръка, за да не се изкискам на глас. Тогава чувам гласа в главата си. „Ами ако всичките ти желания се изпълняват?“