— Какво ти е на краката? — пита той. Сещам се какво има и поглеждам надолу.
— Нова модна тенденция — бързам да отвърна, докато се опитвам да скрия разръфаната салфетка, щръкнала между пръстите ми.
Друг път той бе се разсмял, би пуснал някой майтап или въпрос за последните покупки, на които съм се нахвърлила. За разлика от повечето мъже на неговата възраст Брайън следи последните модни тенденции — вечно рови някой брой на „Вог“, макар да твърди, че се интересува от качеството на снимките — и се интересува. Този път обаче изсумтява презрително.
— Хайде — подканва ме той, стиснал зъби. Мускулите на челюстта му изпъкват, докато ме наблюдава с блестящите си сиви очи. Може и да е в лошо настроение, но пак си остава красив за възрастен мъж.
— А-ха… искам да кажа, да… разбира се… — заеквам аз и се чувствам като прегрешило дете.
Двамата минаваме през мраморното фоайе, а стъпките ни отекват. Пред нас се виждат огромни махагонови врати. Брайън измърморва, че ако не побързаме, ще се засечем със следващата сватба, която ще пристигне всеки момент, и протяга ръка към месинговата брава.
Стисвам ръката му.
— Чакай малко. — Вадя пакетче кърпички от чантата си, взимам една и му я подавам. — Нали те знам как се разчувстваш, когато ходим по сватби.
Той се начумерва, но не посяга. Размахвам кърпичката като знаме.
Това вече е прекалено. Той се предава, отпуска чело и напрежението по лицето му изчезва.
— Извинявай, бях се уплашил, че няма да дойдеш. — Най-сетне приема подадената в знак на примирие кърпичка и я натъпква в ръкава на сакото.
— Какво? Да те изоставя в гражданското? — шепна аз. Ъгълчетата на устните му потрепват.
— Мина ми подобно нещо през ума.
Усмихваме се и двамата. Той оправя вратовръзката си, приглажда коса точно там, където е започнала да оредява, и изпъва рамене.
— Готова ли си?
Подръпвам полата и прибирам немирна къдрица зад ухото си.
— Напълно — кимам аз, макар да имам чувството, че съм изтъкана от нерви.
Поглеждаме право напред и ставаме сериозни. Стягам се.
— Добре. Тръгваме. — Той посяга към бравата и си поема дълбоко дъх. — Време е за шоу.
Втора глава
Посреща ни богата колекция от пъстри шапки, накичени с щраусови пера и копринени воалетки, които потрепват от вентилаторите на тавана. Залата е претъпкана до пръсване. Гостите са се подредили плътно едни до други, шават неспокойно в задушливата жега и обменят семейни клюки. На две от децата очевидно им е доскучало и играят на гоненица около аранжираните цветя, които приличат на цветни стражи. Чува се плач на бебе.
Никой не ни забелязва, когато двамата с Брайън влизаме, освен, разбира се, длъжностното лице, застанал на подиума. В ярка риза и отворени на пръстите сандали, той ни поглежда с нескрито облекчение и припва към нас. По-скоро ситни нервно. Определено това е човек, който се моли на бога на Греъм Нортън2.
— Слава богу — шепне той. — Вече се бях уплашил, че ще започне бунт. — Почесва се по късата брадичка и оглежда с престорен уплах залата.
— Не се притеснявайте, кавалерията дойде. — Брайън вади нещо черно от джоба си протяга ръка и го насочва в различни посоки.
Длъжностното лице ни наблюдава с недоумение.
— Какво е това?
— Отчита светлината — обяснявам аз и забелязвам струпаните в един ъгъл сакове. Дръпвам ципа на най-големия черен сак, вадя триножник и започвам да го глася. — Трябва да проверим къде е най-добре да застанем.
Длъжностното лице кима.
— Ясно, ясно.
— Като официален фотограф на сватбата, едно от задълженията ми е да се уверя, че щастливата двойка ще излезе прекрасна на снимките — добавя Брайън, посяга към апарата и избира подходяща леща. — Спомените избледняват…
Когато чувам собствените си думи, започвам да пригласям и аз:
— …ала снимките ще ви напомнят до края на живота какво е било — завършваме в хор двамата.
— Това е мотото на „Завинаги заедно“ — продължава Брайън, без да крие гордостта в гласа си. Подава ми капачката на обектива и насочва камерата към съдията. — Сам го измислих.