Джес се мръщи.
— Тя е луда по него — прилагам аз доказателство. Джес продължава да се мръщи.
— Ами ушите му — прошепва тя, сякаш я е страх Негово величество да не я чуе.
— Именно. Също като жената, която е женена за Робин Уилямс. Според мен той е най-несмешният мъж на света, но тя сигурно си мисли, че той е самото съвършенство.
— Роби Уилямс женен ли е? — Тийнейджърката пред нас се врътва шокирана.
— Не, говорим за актьора. Нали се сещате. „Госпожа Даутфайър“, „Джуманджи“…
— Бягаййй — имитира го Джес и аз се изкисквам.
— Ммм. — Кимат жените около нас.
Джес се подписва на отрязъка на кредитната карта, поема новата покупка и натъпква бележката в чантата.
— Хайде — хваща ме под ръка тя. — След като съвършеният мъж е различен за различните жени, какъв е твоят? — Тя ме повежда през магазина. — Кажи, може пък случайно да го срещна — ухилва се тя.
Решавам да вляза в тон.
— Красив, това е задължително. — Прехапвам замислено устни. — Моногамен, разбира се. — Опитвам се да си спомня какъв беше списъкът ми с изисквания за съвършения мъж, защото аз и за това си имам списък. — Мрази спорта, но харесва Дайдо26… — Става ми приятно. — Не си хвърля дрехите по пода, не оставя сиренето непокрито в хладилника и то не се напуква и не става твърдо. — Дори ми става весело. — Не се страхува да говори за чувствата си, не се притеснява да се обвърже… нито пък да попита за посоката, когато се загуби… — Всички качества, които ми се иска да притежава един мъж, се връщат. — Обича да ме държи за ръка и да ме води на вечеря на свещи. Не се интересува единствено как да ми свали гащите, купува ми цветя… не говоря за тъпите букети, дето ги има по бензиностанциите… — Спирам, за да помисля. Това ли е всичко? — А, да, трябва да е лудо влюбен в мен. — Вървим сред множеството по Оксфорд стрийт.
— Забрави най-важното — подсеща ме Джес, поглежда един от минувачите и му отправя флиртаджийска усмивка.
— Какво? — питам учудена аз.
Тя се ухилва игриво.
— Да е с двайсет и пет сантиметров пенис.
Четиринайсета глава
— Двама ловци са в гората, когато единият пада на земята. Тъй като не диша, другият е обзет от луда паника, вади мобилен телефон и се обажда за линейка…
Застанал пред огледалото на вратата на гардероба, облечен в тениска с „Рамонес“ под черно сако, Гейб се опитва да докара различни изражения: замислен (навел е ниско глава, смръщил чело); шокиран (ококорил е очи, отворил широко уста); разстроен (събрал е вежди, долната му устна трепери). Въздиша, отпуска рамене и нагласява очилата си на носа.
— Господи, колко трудно решение. — Почесва се по главата. — Какво изражение трябва да покажа на тази смешка?
Отново пробва различните изражения.
— Добре, да предположим, че съм публиката. — Той насочва показалец към себе си. Нека предположим, че съм Джери Зайнфелд27. — Той се ухилва глуповато. — Не, по-добре Денис Лиъри28 — намръщва се към изражението си. — Мама ти стара, смотаняко — ругае той, тялото му напрегнато като струна, издал напред челюстта си.
След това възкликва и се отпуска нещастно.
— Хайде, Гейб, кое е по-смешното? Нито едното, нито другото. И двете ли? — Силно объркан, той се почесва по брадата и се ухилва. — Господи, точно така. Това ми трябваше!
Стисва четката, която държи вместо микрофон, застава като Елвис и продължава:
— Задъхано обяснява на телефонистката: „Приятелят ми е мъртъв! Какво да правя?“ Телефонистката спокойно отговаря: „Няма страшно. Аз ще ви помогна. Първо трябва да се уверите, че е мъртъв.“ — Устата на Гейб потрепва. Опитва се да не се разсмее, но не успява. Избърсва очи и си казва: — Даниел Хофман, ти наистина си много смешен, но работата е сериозна. Трябва да си ядосан, измъчен и невероятно смешен. Хайде, съсредоточи се! — Прочиства гърлото си, отмята назад кичур пясъчноруса коса, която е паднала над очите му. — Следва мълчание. Тогава се чува изстрел и отново прозвучава гласът на ловеца. — Гейб прави комична пауза и минава към развръзката. — „Добре, сега вече е мъртъв. Какво да правя?“
Господи, той е повече от ужасен.
Застанала съм в коридора и наблюдавам Гейб през открехнатата врата, докато репетира в стаята си. Запушила съм устата си ръка и се опитвам да потисна пъшкането.
Той направо ще избомби фестивала в Единбург. Направо ще умре на сцената пред хиляди хора. Всичкото това кривене и тези физиономии просто не му отиват. Той е мил и добър и е от Калифорния. Пие соево мляко, ходи с чехли и играе йога. Не е гневен, напротив, пълен непукист е. Ами дрехите му! Тениска с „Рамонес“ под сако. Това е изтъркано клише. Какво стана с шантавите тениски, къде са чехлите?