Сърцето ми се свива заради него. Трябва да направя нещо. Ще се опитам да го спра. Все едно да изпратиш някой в битка с шоколадов щит.
Дюшемето проскърцва и аз се сепвам.
По дяволите, сега ще излезе от стаята и ще ме хване как го шпионирам. Не, Хедър, ти не шпионираш, ти тъкмо си се върнала у дома след пазар с Джес и случайно минаваш покрай вратата му, казвам си аз, докато се вмъквам в банята, за да не ме хване Гейб.
Заключвам вратата и пускам водата. Все трябва да има нещо, което да направя. Добре де, мразя комедиантите, но не мразя Гейб. Напротив, той е много мил и готин и си затваря пастата за зъби, напомням си доволно аз.
— Хедър? — Чувам леко почукване на вратата и гласът на Гейб. — Вътре ли си?
— Ами… да… — отвръщам аз стресната. — Извинявай, за банята ли чакаш? Излизам след минутка. — Притеснена, че прикритието ми ще бъде разкрито, аз потропвам със сапунерката, за да придам повече достоверност.
— Недей, всичко е наред. Когато приключиш, ела в задния двор.
— В задния двор ли? — питам аз отражението си и се чудя какво е намислил. Каквото и да е, не може да е по-нескопосано от смешките му.
— Приготвил съм ти изненада.
По дяволите. Нали ви казах какво е отношението ми към изненадите? Нямам рожден ден, не е годишнина, какво тогава? Измъквам се предпазливо от банята и тръгвам боса по коридора, докато се чудя какво ли е намислил. В този момент ме разсейва миризмата. Подушвам и влизам в кухнята. Все едно, че нещо гори. Шляпам боса по линолеума и надничам в градината. Всичко е задимено. Господи! Нещо гори!
Обхваща ме паника. Мамка му! Къщата ми гори! Нали платих застраховката? Знам, че я бях включила в списъка с нещата, които трябва да свърша, но… Започвам трескаво да оглеждам кухнята и си представям как хвърлям мокри кърпи върху пламъците.
Само че аз нямам кърпи, защото всичките са сложени за пране. Трябва ми нещо като… кана. Огромна стъклена кана с лилии е поставена по средата на масата. Грабвам я, изхвърлям цветята в мивката и се втурвам навън. Изпод навеса блика сив дим.
Прескачам лехите, спирам пред навеса, стиснала хлъзгавото мокро стъкло, и замахвам. Само че няма пламъци.
Там е застанал Гейб.
— Изненада! — Той разперва ръце, ухилва се, вижда ме, но е твърде късно. Ръката ми се отплесва напред. Господи!
И ето че всичко се случва изведнъж. Сякаш времето се забавя и наблюдавам на забавен кадър какво става. Водата се изплисква от каната, описва широка дъга като вълна, а по лицето на Гейб се изписва радост, последвана от объркване, което преминава в неприкрит шок, когато го залива.
Прас! Всичко се връща към нормално и мокрият Гейб застава капещ и слисан.
— Господи, Хедър, какво става?
— По дяволите — мърморя аз и го наблюдавам как попива мократа си коса и лицето с престилка. Престилка! Сложил си е престилката на розички със зелени къдрички. В същия момент забелязвам, че стиска щипки в едната ръка, а в другата държи зеленчукови шишчета и е застанал пред нещо метално, което ми прилича на…
— Барбекю? — изричам аз.
— Беше подарък за новото жилище — за моето ново жилище. Реших, че ще ти хареса. За двора. — Докато говори, поглеждам към краката му и забелязвам, че е стъпил в локва вода. Той изтръсква крака и те шляпат в чехлите. — Ако предполагах, че ще реагираш по този начин, щях да избера ароматна свещ.
— По дяволите. — Не мога да кажа нищо друго. Не че това е най-подходящото, но гафовете са ми специалност.
Гейб изтръсква глава като куче и ме изпръсква с вода. Не е нарочно, сигурна съм, казвам си аз и отстъпвам, за да не ме намокри.
— Ужасно съжалявам. — Опитвам се да се извиня, докато той попива водата с една от кърпите, които съм откраднала от работа. — Реших, че нещо гори.
— Това са вегетариански шишчета. — Тениската му е залепнала на гърдите, къдричките на престилката са увиснали, а пясъчната му коса е мокра. Той посочва барбекюто, от което се издига самотна струя дим.
— Купих ги специално, защото не ядеш месо. — Той замълчава. — Май идеята не беше много добра…
— Не, не! — протестирам аз. — Идеята беше чудесна, наистина е страхотна. — Грабвам една вилица и посягам към овъглена хапка. За момент смелостта ми се стопява. След това му се усмихвам весело. Той се усмихва с огромен интерес.
По дяволите. Нали знаете как се чувствате, когато трябва да направите нещо, но се колебаете да не попаднете в унизително положение и останалите да ви сметнат за жалка? Така се чувствам и аз с шишчето. Притисната съм в ъгъла, затова се насилвам да преглътна.