— Ммм.
Гейб ме наблюдава развеселен.
— Не бях сигурен колко дълго трябва да ги пека.
— Ммм. Ммм — продължавам да муча аз и да дъвча. Олеле. Усещам как болка пробожда кътника ми, когато схрусквам нещо твърдо.
— Вкусно ли е?
— Изключително — отвръщам аз и покривам устата си с длан. Преглъщам с огромно усилие. Добре че поне това направих както трябва. Избавена от срама, въздишам облекчено.
Само че задоволството ми бързо се изпарява.
— Супер! Хайде сега още едно. — Гейб грабва с щипката още няколко хапки и ги прехвърля в чинията. Подава ми я. — Има достатъчно.
— Не, благодаря… Засега ми стига.
Той настоява.
— Хайде, аз черпя.
Черпене ли? Та това е истинско мъчение. Насилвам се да се усмихна и се питам как да го разсея, за да скрия шишчетата в храстите.
— Много е вкусно, благодаря — заеквам аз.
В този момент Гейб избухва в смях. Смехът му е заразен и неудържим, а след това започва да се задъхва.
Не мога да повярвам. След това се усещам. Ако си прави майтап с мен, значи се хванах на въдицата.
— Изражението ти — превива се той, — докато ядеше шишчето…
Опитвам се да не се усмихвам, но е невъзможно.
— Мръсник такъв — мърморя аз и едва се сдържам да не се засмея.
— Аз ли съм виновен? Ти ме заля със смрадливата вода.
Спомням си момента и избухвам в смях.
— Трябваше ти да си видиш изражението.
Той спира да се смее.
— Значи сме наравно. — Той подава длан да я плесна.
По дяволите, много мразя подобни изпълнения. Винаги се чувствам като глупачка. Плясвам го лекичко.
— Засега — не се сдържам да добавя аз.
Добре че във фризера има някакви вегетариански бургери. Слагаме ги на скарата заедно с царевица и картофи, увити във фолио.
След като се справихме с храната и той си смени тениската (според мен наситенозелената риза с къдри отпред беше ужасна, но оранжевата тениска с лика на Мистър Ти е още по-противна), Гейб изважда две студени бири от хладилника, разрязва един лимон и изстисква по няколко капки в гърлото на бутилките, а след това ми подава едната. Аз лично предпочитам вино, но не мога да му откажа. Не ми се иска да се представя като типичната задръстена англичанка, особено след като той се беше постарал с барбекюто.
— В Ел Ей непрекъснато изнасям представления, но да отида на фестивала в Единбург ми е стара мечта, затова реших тази година да не пропускам. Заявих участие, отпечатах листовки и ще имам представления през цялата седмица. Ще се пробвам да спечеля наградата „Перие“.
Пия бирата и слушам Гейб, който е все още над грила и обръща бургерите като професионалист и побутва завитите във фолио картофи.
— Значи просто си напуснал работата си — питам аз, изтегната на един от шезлонгите. На това му се казва живот. Някой да ти приготви вечерята, да ти носи бира, а ти да си лежиш, без да си мръдваш пръста. Сега вече ми е ясно какво е да си Даниел.
— Не, с един приятел имаме магазин за дрехи на „Абът Кини“ — улица във Венис, където има страшно готини магазини и кафенета — обяснява той. — А, да, и един мексиканец, който прави най-страхотното чили relleno. — Очите му заблестяват при този спомен и той замълчава, сигурно си припомня вкуса на чили relleno. След това разбира, че нямам никаква представа за какво точно говори. — Ти сигурно никога не си опитвала чили relleno.
Клатя глава.
— Ти сериозно ли говориш?
— Ами, да.
— Леле, Хедър, нямаш представа какво изпускаш. — Шпатулата пада от вдървената му ръка и той избърсва ръце в престилката. Имам чувството, че сега ще ми изнесе лекция. Точно това има намерение да направи. — Чили relleno е истински парад на вкусове. Това е чили с настъргано сирене, пържи се, след това се добавя салца и неподсладена сметана. Невероятно е…
— Май обичаш хубавата храна? — усмихвам се аз. Той се засрамва.
— Това е типично еврейска черта. — Ти евреин ли си?
Той се обръща в профил и прокарва пръст по носа си.
— Не личи ли по човката ми?
— Ти поне имаш извинение. — Обръщам се и аз в профил, за да му покажа моя нос. — Когато бях малка, гледах картинките на принцесите в приказките и те всички имаха сладки малки нослета като копчета. Вещиците с отровните ябълки имаха големи гърбави носове.
— Носът ти е върхът — отвръща Гейб. — Прилича на човката на тукан.
— Ще го приема за комплимент. — Правя физиономия. — Както и да е, кажи за работата си… — Опитвам се да сменя темата. Има нещо, което съм научила с годините. Не обсъждай с мъжете частите на тялото си, които не ти харесват. Докато бях с Даниел, непрекъснато мрънках за целулита си и му показвах бедрата си всеки път, когато той твърдеше, че нямам. Накрая наистина успях да го убедя, че имам целулит. След това вместо да ми казва, че дупето ми било като праскова, той започна да го гледа така, сякаш бе торба с картофи. Браво, Хедър.