— Добре, ще ти кажа. Съдружникът ми дължи услуга, затова пое юздите на магазина за известно време. Така или иначе, ще бъде само за няколко седмици.
— Ами приятелката ти, Миа, тя няма ли нищо против?
Гейб се изчервява.
— Не… прекалено много пъти ме е гледала по време на представления. Сигурно й се е искало да се отърве от мен поне за малко. — Той се усмихва точно като човек, който знае, че не може да е така. Малко познавам Гейб Хофман, но с чиста съвест мога да кажа, че гаджето му едва ли иска да се отърве от него. Дори да й пробутва ужасните си шеги.
— Ами ти? — Той обръща бургера и ме поглежда с извити вежди.
— Какво аз?
— Разкажи ми за връзките си, за работата, за семейството…
— А, това ли? — Допивам бирата и оставям бутилката. — От миналата година съм сама, след като открих, че гаджето, с което живеех, ми изневерява.
Гейб ме поглежда със съчувствие, но аз продължавам:
— Работя като фотограф и снимам сватби вече шест години, но в най-скоро време ще остана без работа.
— Чудех се аз защо са тези автобиографии, оставени на масата в кухнята.
— Не съм мечтала да стана фотограф на сватби, затова все разправям, че още не съм пробила в този бизнес.
— Ами вашите?
— Имам по-голям брат, Ед, женен е за Лу — в скоро време ще си имат бебе — баща ми, Лайънъл, е човек на изкуството и е женен за злата мащеха Розмари.
— Ами майка ти?
— Тя почина, когато бях на дванайсет.
Следва мълчание.
— Много съжалявам.
— И аз — отвръщам тихо и гърлото ми се стяга както винаги, когато се сетя за мама. Дори и сега, почти двайсет години по-късно. — Страхувам се, че краят не е много щастлив — усмихвам се тъжно аз.
— Чакай малко. Че кой ти говори за край. Знаеш ли какво казваше дядо ми? „Синко, животът е пред теб…“ — Той се опитва да имитира бавния южняшки говор.
— Можеш да кажеш на дядо си, че съм на трийсет.
— Няма да го приеме. Той е на деветдесет и две.
— Да не би това да е от поучителните смешки, които да ни накарат да се почувстваме благодарни, защото има и по-зле от нас?
— Чакай малко, дядо ми си е поживял добре. Съвсем наскоро откри порното по интернет.
Избухвам в смях, надигам се от шезлонга и се приближавам до барбекюто.
— Мирише много хубаво. Умирам от глад. — Поглеждам нетърпеливо към картофите във фолио.
— На царевицата ще й трябват поне още петнайсет минути, а картофите… — Той бодва единия с нож. — Как предпочитате картофите, госпожо? Препечени може би?
— В такъв случай имам достатъчно време, за да отскоча до магазина на ъгъла и да купя бутилка вино.
— Бирата е прекалено газирана, така ли?
Сбръчквам нос.
— Много се извинявам. — След като вижда обърканото ми изражение, той обяснява: — Делим една баня…
— А-ха… — Следва мълчание, след това: — Гадост — изпъшквам аз. — Прекалено много информация. — Первам го на шега.
— Извинявай. Това е поредната типично еврейска черта — храната и телесните функции.
Избухвам в смях, нахлузвам чехлите и връзвам косата си на опашка.
— Няма да се бавя. Червено или бяло?
— Ти избери.
Тъкмо тръгвам, когато се сещам за нещо и се обръщам.
— Гейб?
— Да?
Поглеждам новия си наемател, застанал с моята престилка и ужасната си оранжева тениска, и усещам някаква нежност към него. Странно, имам чувството, че го познавам от цяла вечност.
— Барбекюто е страхотно. Беше невероятно мило от твоя страна.
— Няма нищо.
— А за одеве, за водата…
— Вие англичаните така ли изразявате благодарността си? — Той ми се усмихва.
— Не, благодарим така.
Импулсивно се навеждам и го целувам по бузата. Преди да ни остане време да помислим над случилото се, аз бързо се измъквам навън.
Петнайсета глава
Жалният глас на Барбара Стрейзанд се носи от малък касетофон в местния магазин. Госпожа Пател вдига глава от алената плетка, над която се е надвесила, присвива очи към мен над очилата. С този поглед удостоява всичките си клиенти — сбръчкано чело, очите, изписани с черен молив, приличат на цепки, малката й уста е свита недоверчиво. Тя може да накара цялото си лице да се сгърчи, сякаш някой е дръпнал връвта на платнена торба.
Усмихвам й се, кимвам, след това се насочвам към задната част на магазина, където са вината. Когато се преместих в този квартал, си казвах, че изборът е доста ограничен — по някоя и друга прашна бутилка „Магарешко мляко“ или прекалено скъпо „Кианти“ в плетена кошница. Оказа се, че не съм права. В повечето квартални магазинчета може и да е така, но това не е просто квартален магазин, а магазинът на госпожа Пател и тази дребна индийка, винаги облечена в пъстри сарита, която обожава Барбара Стрейзанд и Бари Гиб е експерт по вината.