Сега, докато оглеждам какво се предлага в задната част на магазина, се питам дали да не купя една бутилка совиньон блан. По принцип го предпочитам, но може би този път няма да е зле да пробвам нещо различно. Премествам се при червените вина. Не, прекалено тежки са, да не говорим, че оцветяват зъбите. Отново се връщам на белите. Бялото пък е доста банално, нали? Ще се превърна в истинска Бриджет Джоунс.
Въздишам нетърпеливо. Господи, оказва се значително по-трудно, отколкото си мислех. Обикновено не съм толкова нерешителна. Купувала съм вино от този магазин стотици пъти и съм посягала към бутилката, без да ми мигне окото. Какво е различно този път? Гейб, казвам си аз и си представям мокрия американец в градината. Той сам ми каза да избера, но аз не искам да взема нещо тъпо. Иска ми се да му направя впечатление, особено след инцидента с вазата.
Въздишам напълно отчаяна. Леле колко е трудно! Просто му мога да реша. В следващия момент ми хрумва нещо.
Затварям очи и започвам да редя под носа си:
— Онче бонче…
Затворила съм очи и протягам пръст. Вместо да усетя студената твърда повърхност на бутилката, пръстът ми попада на нещо топло и меко… и живо. Отварям стресната очи и поглеждам към пръста си, който се е забол в нечие рамо. Рамото на някакъв мъж. Рамото на съседа.
Стомахът ми се обръща, сякаш съм в самолет и сме пропаднали заради ужасната турбуленция. Притаявам дъх и намирам сили да изпелтеча:
— Много… се извинявам…
Представете си как изглежда Хю Грант на екрана. Сега го превърнете в жена, сложете му червена перука и го направете на трийсет години. Това съм аз. Само че в момента не гледате филм, говоря за истинския живот. За собствения си живот. За живота, в който на всяка крачка се срамувам.
— Много се извинявам… просто…
По дяволите, това е направо ужасно. Защо винаги се представям като пълна глупачка, когато го срещна? Нищо чудно, че не ми обръща никакво внимание. Обръщам се и се опитвам да огледам бутилките. Защо нито веднъж не успях да проведа нормален разговор с него? Ето поредното доказателство, че съм напълно луда.
— Никога не е лесно да се избере вино, нали? Четеш етикетите един след друг, а когато се прибереш, се оказва, че вкусът не е такъв, какъвто си представяш.
Я виж ти? Той на мен ли говори? Плъзвам очи от краката му към трапчинката на брадичката, чак до устата. Същата тази уста ми се усмихва. Виждам една от онези мили благосклонни усмивки, които отправяш на възрастните хора, когато видиш, че са объркани, или на някое дете, когато заяви, че най-голямото му желание е да се ожени за хамстера си. Това е точно усмивката, която Мерил Стрийп пуска.
Сърцето ми се свива. Той сигурно не ме е познал.
— Така и не сме се запознали. Казвам се Джеймс. Живеем един срещу друг. — Той ми подава ръка.
— А, да… Здрасти. Аз съм Хедър. — Опитвам се да се усмихна, но моята усмивка е притеснена и нервна, също като на дете на велосипед, което няма странични колела, които да го държат да не падне. Подавам му ръка и мога да се закълна, че той задържа моята по-дълго от обичайно. Може би просто така ми се иска.
— В интерес на истината преди няколко дни купих чудесно бяло. Я да видя. А, ето го. — Той пуска ръката ми и посяга към една бутилка. Наблюдавам го похотливо. Сигурно е дошъл, за да купи вино, за да пият с приятелката си. Спомням си красивата брюнетка, с която го видях миналата седмица. Господи, каква късметлийка. Така ми се иска той да беше мое гадже.
В този момент осъзнавам, че съм го зяпнала с отворена уста и грабвам бутилката от ръцете му.
— Супер… Много благодаря за препоръката — отвръщам бързо аз и се обръщам, преди да съм се представила като още по-голяма глупачка.
— Но има и едно страхотно шабли…
Направила съм едва две крачки, когато дълбокият му глас ме догонва. От една страна, съм изкушена да продължа напред, все едно, че не съм чула, но той е неустоим като шоколадови бисквитки. Просто ти се иска да ги опиташ, макар да знаеш, че по-късно ще съжаляваш. Въпреки това изяждаш целия пакет.
Оставям се на изкушението, поглеждам през рамо и виждам, че държи нова кехлибарена бутилка.
— Дали ще успея да те изкуша? — Усмихва ми се отново, ала този път не е милата усмивка като за някой старец или дете, по-скоро…
— Виж, май не се справям както трябва. — Това смутена усмивка ли е? Застанал е с по една бутилка във всяка ръка и свива рамене. — Сигурно си мислиш, че съм някой тъпак, който не спира да дрънка за вино… — Това трябва да е притеснена усмивка. — Всъщност… искаше ми се да те попитам… — Това пък е нервна усмивка. — Искаш ли да излезем да пийнем по нещо някой път? — Сега се усмихва подкупващо.