— Здрасти. — Той държи книга със заглавие „Как да бъдем смешни“. — Щях да тръгна да те търся.
— Здрасти… Виж, много се извинявам — започвам аз. — Просто загубих представа за времето…
Той не ме оставя да довърша.
— Не се притеснявай. Аз вече похапнах и ти оставих бургерите във фурната, за да са топли.
— Всъщност, не съм гладна… — След това не се стърпявам и признавам: — Току-що ме поканиха на среща. И то човек, по когато си падам отдавна. — Обяснявам бързо, за да не си помисли, че ходя по срещи с напълно непознати, с които съм се запознала на улицата.
— Ами… браво.
Следва мълчание.
— Купих шампанско вместо вино — обяснявам аз. — Искаш ли една чаша?
— Благодаря, ще ти откажа. Денят беше дълъг и ще си лягам.
— Добре… Виж, за барбекюто…
— Забрави, няма страшно.
— Сигурен ли си?
— Да, разбира се. — Той се усмихва. — Лека нощ, Хедър.
— Добре. Лека нощ, Гейб.
Махвам му с бутилката за „лека нощ“ и отивам в кухнята, за да я прибера в хладилника. Мислите ми се връщат към Джеймс и съм така унесена, че няколко минути по-късно, когато чувам вратата на Гейб да се отваря, се сещам, че той сигурно е останал където го оставих да гледа след мен. Само че аз бях така унесена от събитията, че дори не забелязах. Усмихвам се доволно и оставям бутилката „Мойе“ за друг случай.
Шестнайсета глава
Пред обвитите с бръшлян стени на Кю Гардънс са се събрали десетина от гостите на сватбата. От булката все още няма и следа, а до церемонията остава едва половин час и те бързат да изпушат по една последна цигара и да си пооправят дрехите. Повечето са по на двайсет, току-що излезли от университета, съдейки по плетените етно гривни и черната очна линия, да не говорим, че костюмите не са строго официални, а роклите — прекалено къси и разголени.
Една от блондинките е в съвсем прилепнала черна рокля от ликра, очертала всичките й сланинки. Оглеждам гостите и се опитвам да избера някой, от когото да изпрося цигара.
— Извинете, ще ме почерпите ли с една цигара… — Използвам целия си запас от женски чар и се усмихвам на двайсет и няколко годишен младеж, който още не се е отървал напълно от тийнейджърското акне.
Очевидно несвикнал с женско внимание, той се стряска.
— Да, да, разбира се — заеква той и бърка в джоба на сакото, което, ако мога да съдя по дължината на ръкавите, е взето назаем от по-дребен приятел. — Вие приятелка на булката ли сте? — пита срамежливо той и вади пакет „Силк Кът“.
По-добре това от нищо. Дръпвам една цигара.
— А, не, аз съм фотографката.
— Ти си фотографката? Страхотно — възкликва приятелят му, на когото не бях обърнала внимание, тъй като говореше по мобилния и беше с гръб към мен. Момчето е невероятно красиво. И го знае. — Защо някой път не ме снимаш? Аз съм фронтмен на една банда. — Казва го небрежно и ме поглежда с нацупена полуусмивка.
Тъкмо се каня да му кажа, че съм просто асистентката, когато момчето с цигарите се обажда:
— Не го слушай Джак, той си е такъв. — След това ми подава запалка. — Аз съм Франсис.
Усмихвам се мило. Защо когато мъжете са по двойки, винаги единият е милото момче, най-добрият приятел на момичето, а другият е красавецът, който забърсва всички момичета.
— Чуй се само, Сплескан — сумти Джак и го блъска по рамото, въпреки че в същото време се ръкува с мен. На бузите на Франсис избиват две червени петна, затова пък Джак се ухилва самоуверено, защото знае, че изглежда страхотно. Господи, какъв гадняр. Как ми се иска някой да го постави на мястото му.
Обръщам се към Франсис.
— Много ти благодаря — усмихвам се аз, след това обвивам ръката му с длани, за да ми запали цигарата. Той щраква няколко пъти и най-сетне пламъкът излиза. Аз дърпам като зажаднял пушач. — Много ми беше приятно да се запознаем.
— И на мен. — Той ми се усмихва с благодарност. За разлика от Джак, който измърморва нещо, което не мога да повторя, но беше от рода, че хората нямали чувство за хумор, и се обръща към русата с впитата черна рокля.
Проправям си път през множеството към вана на „Завинаги заедно“. Напоследък почти не пуша, особено когато съм на работа, но днес съм нервна. Дръпвам от цигарата. Наистина съм много нервна.
Разбрах, че нещо не е наред още щом Брайън ме взе днес сутринта. Вместо да си побъбрим, както обикновено преди сватба, ние пътувахме смълчани, а той не спря да барабани с пръсти по волана. Нещо го измъчваше, това беше повече от очевидно, но не ми се искаше да попитам какво точно, защото съм страхливка. Освен това така имах възможност да помечтая за Джеймс.