След това, когато спряхме на паркинга, мобилният му звънна. Той измърмори, че обаждането било важно, и ме помоли да го оставя сам. Всичко това беше прекалено скрито-покрито и напълно нетипично за Брайън, който обикновено бъбри, стиснал телефона между ухото и рамото, и в същото време върши хиляди други неща. За разлика от повечето мъже той успява да се справи с няколко задачи едновременно.
Този път беше различно. Този път посвети цялото си внимание на онзи, който го търсеше. Все още крачи по паркинга. Сивият му ленен костюм се развява, телефонът е притиснат към ухото, а лицето му е много сериозно. Топлият бриз довява отделни думи от разговора.
— А-ха… Да… Разбира се… Напълно разбирам…
Сърцето ми се свива. Май новините не са никак добри.
Покрай всичко, което се случи напоследък, не се бях замисляла над признанието на Брайън, че бизнесът не върви, че му трябва чудо, някаква огромна поръчка, за да не се наложи да ме освободи. И ето че сега, когато се връща, аз усещам колко съм напрегната.
— За какви суми говорим? А-ха… А-ха… Така ли? Толкова много?
Господи! Сигурно звъни някой от банката и иска плащане по кредита. Поглеждам към черните му обувки, докато хрущят по чакъла. Напрежението ми става все по-силно. Как ми се иска да изнамеря една огромна пищна сватба.
— Хедър, трябва да говоря с теб.
Гласът на Брайън прекъсва мислите ми. Бърза към мен, а сакото му се е отворило. Притиснал е ръце към гърдите си, сякаш няма търпение да сподели страхотна новина. Стъпквам цигарата, бъркам в чантата за ментов бонбон и го лапвам.
— Казвай — настоявам уплашено аз. Сдъвквам ментовия бонбон.
— Имам страхотна новина.
— Страхотна? — повтарям аз.
— Изключителна — подскача той и по лицето му се разлива усмивка. Поставя ръце на раменете ми. — Трябва да седнеш.
Когато ме настанява на една от дървените пейки около тревата, аз го поглеждам объркана.
— Мислех, че звънят от банката заради кредита. — Посочвам мобилния му телефон.
— Не бяха от банката. — Той се клати ту на пети, ту на пръсти. Толкова е неспокоен, че не може да застане на едно място. — Но говорим за много пари.
— Къде му е страхотното тогава?
— Новината е страхотна. Невероятна, Хедър — напомня ми той. — Просто върхът.
Не мога да повярвам. Шефът ми съвсем се е смахнал. Най-сетне му се сопвам:
— Брайън ще престанеш ли? Няма ли да ми кажеш какво му е хубавото, когато ти искат един куп пари?
— Кой ти е казал, че ми искат?
— Ти ми каза. Миналата седмица. Не помниш ли разговора във вана, когато спомена, че можело да се наложи да ме освободиш?
— Това е минало-заминало — отвръща небрежно той и размахва ръка във въздуха. — Много неща могат да се случат за една седмица. За една седмица, както дължиш много пари, може да се окаже, че ти предлагат много пари. Особено ако става въпрос за клиент като херцогът на Хърли, чиято дъщеря е тръгнала да се омъжва.
— Говориш за лейди Шарлът? — прекъсвам го аз.
— А-ха.
— Русата шавливка, дето снимката й е вечно в списанията ли?
— А-ха.
— Тази седмица я бяха снимали на някакъв купон с Парис Хилтън. Тези двете са като близначки — клатя глава аз.
— Само че глезените на лейди Шарлът са по-дебели — доверява ми Брайън шепнешком. — Приятелите ми папараци разправят, че краката й били като на мъж.
— Ами? — шепна аз.
— Да — кима компетентно Брайън.
— Не е възможно да се жени. Нали е само на двайсет и една, не повече.
— И шестнайсет да е, пет пари не давам, стига всичко да е законно.
В този момент се усещам.
— Какво? Искаш да кажеш… ние ли ще снимаме на сватбата й?
— Ние с теб, малката. След три седмици!
— Не е ли малко бързо? — Не знам какво друго да кажа.
— Очевидно всичко е решено в последния момент, тихо и покрито, защото не искат пресата да научи. Херцогинята се обади. Звънна и преди няколко дни, беше съвсем неочаквано. Помни ме от шейсетте.
Веднага ставам заядлива.
— Значи знаеш от няколко дни.
Той вдига ръка, за да се защити.
— Трябваше да си мълча. Не беше сигурно и не исках да ти давам напразни надежди.
— Брайън, това е страхотна новина! — Невероятно щастлива съм, затова скачам от пейката и го прегръщам.
— Това е истинско чудо! — възкликва той, а аз го прегръщам развълнувана.
Нали исках да стане чудо? Ето го и чудото. Някакво раздвижване прекъсва мислите ми.
— Булката пристига. — Поглеждам към хората.
Брайън е застанал на пръсти, за да надникне над главите им.
— Не, някакъв идиот са го полели с нещо. — Той се смее презрително.
Надничам през рамото му и забелязвам идиота. Та това е Джак, бъдещата рокзвезда. Само че този път не ми се вижда толкова красив. По лицето му се стича напитка, капе по ризата му и подозрително прилича на водка с боровинков сок. Той се опитва да каже възмутен нещо. Нали ми се искаше някой да го постави на мястото му.