Изпъвам гръб и отправям на Джеймс изискана усмивка на опитна жена, или поне така си мисля.
— Аз съм вегетарианка — отвръщам хладно. — Според съквартиранта ми съм риботарианка, защото ям риба…
— Ти сериозно ли говориш? — прекъсва ме ококорен Джеймс. Тъкмо започвам да се чудя какво толкова съм казала, когато той чуква чашата си в моята. — И аз съм вегетарианец.
— Какво невероятно съвпадение. — Той наистина е съвършеният за мен мъж, казвам си аз. Поглежда ме така, че започвам да се чувствам замаяна, а този път шампанското не е виновно.
— Кажи какво предпочиташ, леща с ядки или по-скоро бързаш да стоплиш в микровълновата някоя готова порция макарони със сирене?
— Второто, разбира се — усмихвам се аз. — Мразя ядки. Имам алергия от тях.
— Не може да бъде! И аз!
— Сериозно?
— Не, не е вярно. — Той се усмихва и клати глава. — Но мога да не ги ям, ако предпочиташ.
— Не ме притесняват — смея се аз. — Всичко е наред. Харесваш ми такъв, какъвто си.
Протяга ръка и докосва пръстите ми, които са се впили в чашата шампанско.
— Наистина ли?
Поглеждам ръката му, покрила моята, и усещам как потръпвам.
— Наистина.
Сервитьорът се прокашля, за да привлече вниманието ни.
— Избрахте ли? — пита търпеливо той.
Джеймс затваря менюто, без да пуска ръката ми. Обръща се към сервитьора, отправя ми ленивата си усмивка и пита:
— Бихте ли приготвили една порция макарони със сирене?
Става все по-хубаво и по-хубаво. След вечерята, за която Джеймс настоя да плати, пием капучино и похапваме тирамису в бар „Италия“, кафене в Сохо, след това се качваме на такси, за да се приберем. Това му е хубавото, когато излизаш на среща със съседа: прибирате се заедно.
По пътя Джеймс ме забавлява с разни истории — как сестра му редовно го биела, когато играели на бесеница, как приготвял ризото с гъби и сирене, как получил белега на китката, след като се преобърнал с шейна още на шест. Най-интересното беше, че събирал кураж да ме покани на среща месеци наред.
— Никога не беше подходящо. Непрекъснато се засичахме, но се страхувах като някой малоумник…
— Ти си се страхувал? — повтарям аз, неспособна да повярвам.
— Ами, да — отвръща той изумен, че се съмнявам в думите му. — Всеки път, когато се виждахме, ти ми обръщаше гръб. Останах с впечатлението, че не те интересувам…
Да не си гъкнала, Хедър!
— А вчера, когато те видях в магазина на госпожа Пател, си казах: „Какво толкова. Покани я, Джеймс. В най-лошия случай ще ти откаже.“
Не мога да повярвам на ушите си.
— Извинявай, да не би да те плаша с тези признания?
— Не, не…
— Да, да.
— Просто исках да знаеш как се чувствам.
Таксито вече е на нашата улица. Слизаме и тръгваме по тротоара, като се навеждаме, за да избегнем ниските клони.
— Аз не съм от хората, които обичат да играят разни игри — признава тихо той. — Не се интересувам от правилата, че трябвало да се чака три дни, преди да се обадиш. Ако някой ти харесва, защо да не се обадиш веднага? Защо да не бъдеш откровен и да не кажеш направо как се чувстваш?
Поглеждам го подозрително и си казвам, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина, когато той прави нещо неочаквано. Хваща ме за ръката. Насред улица. Без дори да съм го помолила. За повечето хора може и да е нищо, но за мен е едно малко чудо. Свикнала съм мъжете да се оплакват от публичните прояви на нежност. Обикновено са склонни да ме държат за ръка не повече от пет минути, след това започват да се преструват, че ги сърби носът, или че искат нещо. Не и Джеймс. Той стиска пръстите ми, сякаш никога няма да ги пусне.
— Стигнахме. — Спирам с истинско нежелание пред нас. Тъмно е. Сигурно Гейб е навън, казвам си аз, когато Джеймс ме прегръща през кръста и ме привлича към себе си.
— Прекарах страхотна вечер.
Обляна в златната светлина на уличната лампа, аз се чувствам замаяна.
— И аз — прошепвам и се вглеждам в тъмните му очи.
— Питах се…
— Да? — чакам тръпнеща от напрежение. Въпреки че нямам кой знае какъв опит в ходенето по срещи, знам, че сега е моментът, когато трябва да го поканя на кафе. А знам, че кафето е евфемизъм за какви ли не други неща, които нямат нищо общо с нескафе.
— Ще се видим ли пак?
След като пък аз се питах докъде да стигна (целувките са позволени на първа среща, но ако поиска да остане цялата нощ, ще трябва да проявя твърдост и да му откажа), въпросът му ме сварва неподготвена.