— Ами… да… разбира се — отвръщам аз и усещам прилив на радост, но също и на разочарование, че срещата ни е към края си.
— Какво ще кажеш утре вечер да отидем на кино? — предлага той.
Замислих се за миг дали да не се престоря, че трябва да проверя ангажиментите си. Не защото може да има нещо (знам, че нямам ангажименти), а просто по навик. След това си спомням, че Джеймс не играе игрички, затова няма смисъл и аз да си играя с него.
— Разбира се — усмихвам се аз. Боже, колко е хубаво да срещнеш мъж, който не се прави на интересен. Какво облекчение. Така няма да се налага през следващите дни да се тормозя дали ще ми се обади или не.
— Да мина ли да те взема към седем? Преди това можем да отидем да изпием по чаша.
— Става.
Усмихвам се сексапилно, а той се навежда над мен.
— Лека нощ, Хедър.
Значи това е. Целувката. Тръпна в очакване. Искаше ми се да целуна Джеймс още от мига, в който го видях. Затварям очи и вдигам с готовност лице към него.
Напълно неподготвена съм, когато устните му докосват бузата ми и той казва:
— Благодаря за прекрасната вечер.
Отварям рязко очи. Това ли е всичко? Очаквам да има още нещо, но продължение няма, затова отвръщам малко рязко:
— И аз. Лека нощ, Джеймс. — Надявам се да не забележи колко неловко съм се почувствала. — До утре.
Той ме изчаква да изровя ключовете си и да вляза, след това пресича, за да се прибере у тях.
От коридора го наблюдавам как се отдалечава и слушам стъпките му по асфалта, мисля си за срещата и си казвам, че Джеймс притежава всичко, което искам от един мъж — красив е, мил, истински джентълмен, не е от онези типове, които само гледат как да те вкарат в леглото си. Не съм разочарована, че не дойде на кафе, нито че не се опита да ме целуне. Това означава, че първо иска да ме опознае като човек.
Силно мяукане привлича вниманието ми. Били Смит се появява от сенките. Не, не съм разочарована. Поемам котката на ръце, забождам нос в оранжевата козина и заключвам вратата.
Осемнайсета глава
— Леле, това място е много шантаво.
Неделя сутрин е и двамата с Гейб закусваме в едно кафене в Хампстед. Въпреки че грее слънце, леден вятър обръща страниците на вестниците. Загръщам се с жилетката си и се смея.
— Говориш като турист.
— Защото съм турист — усмихва се той, оставя ножа и вилицата и сръбва от капучиното. Проследявам погледа му през заведението, към традиционната червена телефонна кабина на ъгъла, тясната калдъръмена улица, опасана от викториански къщи, и премествам поглед към парка на Хампстед. Не мога да отрека, че тук е невероятно красиво, също като във филм на Ричард Къртис.
— Значи това е паркът?
— Хампстед. Много е известен.
— С какво е известен? Какво правите там?
Добър въпрос.
— Нали се сещаш — отвръщам неопределено аз. — Ходим на разходка, пускаме хвърчила…
— Пускате хвърчила ли?
— А-ха — кимам аз, развеселена от изражението му.
— Вие англичаните имате странни традиции.
— Какви странни традиции?
Той извива очи, сякаш има прекалено много неща, които трябва да се изброят.
— Първо, карате от лявата страна.
— Да се кара отляво не е странно. Странно е, че вие карате отдясно.
— Както и останалата част от света — изтъква той.
— Ами австралийците? — опитвам се да го оборя аз. — Ами Индия, ами Нова Зеландия и… — Май няма други страни. — И много други места — не се предавам аз, а той ме гледа с извити вежди.
— Освен това ходите до едното място — продължава той. — Баровете ви — а, извинявай, пъбовете — са пълни с мъже и почти никъде няма да видиш жена. Непознати ти казват, че денят е прекрасен, въпреки че вали и е кучешки студ насред юли месец…
По този въпрос няма какво да кажа.
— Ами опашките!
— Така е любезно — опитвам се да се защитя аз.
— Шантава работа — отвръща той. — Стоите в редичка и ако някой застане най-отпред, никой не казва нищо. — Клати глава, стиска ножа и бодва храната. — Да не говорим за боба, накиснат в кечуп…
Досега не обръщах особено внимание, но той прекали.
— Говориш за печения боб на „Хайнц“ ли? — питам настръхнала аз. — Ти не обичаш ли?
— А ти шегуваш ли се? — Той сумти намръщен. Импулсивно посягам през масата, загребвам от чинията му и лапвам хапката.
— Ммм — муча аз и се опитвам да докарам звука също като Сали, когато се преструва, че получава оргазъм в „Когато Хари срещна Сали“. — Ммм.
— И още нещо.
— Какво?
— Британските жени — дали да не кажа котенца?
— Какво те?
Той грабва част от вестника и се скрива.
— Луди. До една.
Това е едно от най-изумителните неща в живота. За две седмици в живота ти се появява човек, за чието съществуване дори не си предполагала, настанява се в дома ти, заедно ползвате дистанционното за телевизора и четете неделните вестници. Двамата с Гейб сме като стара семейна двойка — той чете спортните страници, а аз чета модата. Кой да предположи?