Гейб ме поглежда развеселен.
— Ти сигурна ли си, че не си еврейка?
Трябва да призная, че когато Гейб не мисли за комедийните си изяви, е наистина забавен и много приятен. Тъкмо се каня да го перна игриво с моята половина от вестника, когато някой се блъска в стола ми и кафето ми се излива в скута.
— Ало! Не гледаш ли къде вървиш? — писвам аз и скачам.
— Извинявай! — Разкрещяват се група момчета, които профучават покрай мен, упътили се към главната улица.
— Добре ли си? — пита Гейб и ми подава една салфетка.
— Добре съм — отвръщам аз и започвам да попивам.
— Това са те, днешните младежи.
И двамата мълчим, докато бърша дрехите си, а Гейб посяга към списанието и го обръща. Попада на хороскопите.
— Искаш ли да ти прочета хороскопа? — пита ведро той.
— Това са пълни глупости — отвръщам аз и оставям мократа салфетка на масата.
— Както искаш. — Той свива рамене и се зачита.
Сядам и го наблюдавам как чете, но след това любопитството ми надвива. Навеждам глава и се опитвам да прочета нещичко. Дали не се споменава нещо за нова връзка? По дяволите, няма никакъв смисъл. Не виждам абсолютно нищо.
— Добре де, чети — примирявам се аз така, сякаш през последните десет минути той ми е извивал ръката и ми е причинил неописуема болка. — Зодия риби — казвам му аз.
— Риба, а? — Гейб извива вежди, сякаш съм казала нещо от огромно значение. Въздържам се да попитам защо зададе въпроса по този начин. Все пак става въпрос за пълни глупости, нали?
— „При настоящото подреждане на планетите моментът за рибите е особено важен и в кариерата, и в семейния, и в любовния живот. Предстоят съществени промени. Предстоят ви победи, затова се пазете от скрити препятствия.“ — Той вдига поглед. — Браво! Май ще спечелиш от лотарията.
— Аз ли? Няма начин. Никога не печеля нищо — смея се аз и в същия момент си спомням лотарийния билет. Сърцето ми ускорява ритъма си. — Гейб, дай бързо вестника. Трябва да проверя нещо.
— Не искаш ли да чуеш останалата част от хороскопа?
— След малко. — Разгръщам трескаво страниците, за да открия онова, което ми трябва. Няма го… Бързо преглеждам страница след страница. И най-сетне попадам на тях: вчерашните номера.
Бързо ги прочитам.
Струват ми се познати.
Спирам да дишам. 30 са годините ми; на 14 номер живея; от 6 години работя в „Завинаги заедно“. Страхливо продължавам нататък: 27 е рождената дата на мама, 26 април… опитвам се да си спомня последните две цифри, които избрах без много да се замислям. Сигурна съм, че едната беше 13… По дяволите! Ето ги, всичките са тук. Стомахът започва да ме присвива отчасти от вълнение, отчасти от страх. Дали избрах 41… 41 ли беше? Опитвам се да си спомня. Хайде, Хедър, мисли, мисли…
— Хедър?
Трепвам рязко. Бях забравила за Гейб.
— Добре ли си?
— Разбира се… — Опитвам се да се успокоя. Господи, май съм спечелила от лотарията.
— Изведнъж стана страшно сериозна — казва той и ме поглежда така, сякаш съм музеен експонат.
— Ами? — Отпускам чело и се насилвам да се усмихна.
Цялата седмица беше невероятна.
— Нещо не е наред. Цялата пребледня.
— Няма нищо, честна дума.
Ще стана милионерка.
— Искаш ли да се приберем? Веднага ще платя. — Той дава знак на сервитьорката.
— Чакай малко. Искам първо да си проверя билета от лотарията.
— Значи хороскопът бил глупост, а? — смее се той и размахва ръка.
Посягам с разтреперани пръсти към чантата си. Представяте ли си какъв кеф! Какво ли ще кажат хората? Би трябвало да си остана анонимна и да не позволявам да се разчуе. Не искам да започнат да ми пращат писма с молби за финансова помощ или да започнат разни заплахи за отвличане, а след това да искат откуп.
Опипвам облегалката на стола, за да дръпна кожената каишка. В същия момент ме обзема паника и поглеждам през рамо към мястото, където последно видях чантата.
Няма я.
— Откраднали са я — прошепвам аз, вцепенена от шок.
— Какво? — Чувам гласа на Гейб, но някъде отдалече.
— Няма я. — Разбирам, че наистина я няма, и скачам ужасена, навеждам се под масата, оглеждам около стола, по тротоара.
— Какво става?
— Чантата ми! — изпищявам отчаяно аз и се питам как е възможно да се случи подобно нещо. След това си спомням момчетата, които се блъснаха в стола. Чак сега гневът ми започва да набъбва. Яд ме е и на тях, и на мен самата. Господи, Хедър, та това е най-изтърканият номер. — Сигурно онези момчета са я задигнали — обяснявам аз и продължавам да оглеждам трескаво наоколо с надеждата да зърна как кафявата кожена чанта от „Найн Уест“ изскача изпод стола. — Ограбиха ме.
— Господи! — Гейб става и ме поглежда. — Имаше ли нещо важно?