— Ами ти, мила? — пита Джеймс и завива наляво по нашата улица. — Какво ще кажеш?
Ще кажа, че си пред къщата ми и се чудя дали да те поканя на кафе, мисля си аз похотливо. Вместо това отвръщам:
— Страшен филм.
Той паркира, гаси мотора и се обръща към мен. Става тихо, защото нито радиото, нито двигателят работят и аз потръпвам нетърпеливо. Вместо да ме целуне, той казва:
— Трябва да ти призная нещо.
— Така ли?
— Да. — Задържа погледа ми. — Нямам кафе.
— Така ли? — Той така ми слиса, че не знам какво друго да кажа.
— Затова не знам как да те поканя.
Обзема ме разочарование. По гърба ми преминава тръпка, когато той протяга ръка, за да ме погали по бузата. Усещам дъха му и преди да разбера какво става, той вече ме целува. Леки целувки се посипват по ухото, по ключицата, по тила.
— Но мога да те поканя и без причина.
Той се отдръпва и аз усещам как дъхът ми спира. Опитвам се да кажа нещо и се усмихвам срамежливо и успявам да изграча:
— Можеш.
Това, разбира се, означава „да“. „Да“ и на целувките в коридора у тях, и когато ръцете му се плъзнаха по гърба на тениската, и когато ме подпря на радиатора, за да почувствам възбудата му…
Щях да кажа „да“, ако всичко това се бе случило.
Само че то не стана, освен ако не броите въображението ми. Вместо това той отключи вратата у тях и ми предложи любезно питие.
— Наздраве. — Подава ми чаша шампанско и чуква чашата си в моята. Застанали сме пред камината в хола му, към който съм поглеждала неведнъж от спалнята си. Само че този път съм вътре.
Странно, представях си апартамента му съвсем различно. Няма нищо модерно, съвсем традиционен е, със старовремски лампи, библиотека от пода до тавана и огледало в позлатена рамка над камината. Безупречно чисто е. Това ми доставя огромно удоволствие. Открай време ми се искаше да се запозная с мъж, който е чист и спретнат. И ето че той се появи.
— Наздраве.
Понечвам да отпия, ала Джеймс ме спира, като поставя ръка върху моята.
— Не ме погледна в очите — протестира той.
— Така ли? — Предполагам, че се шегува, но разбирам, че говори напълно сериозно.
— Не — отвръща той, без да ме изпуска от поглед. — Значи трябва да го направим отново.
Този път срещам погледа му и той го задържа малко по-дълго, отколкото трябва, което, разбира се, е невероятно секси, и чак тогава чукваме чаши и отпиваме от шампанското. Честно казано, бих предпочела чаша кафе, но шампанското е толкова романтично, нали? Джеймс пристъпва към безупречно подредените сидита.
— Какво ти се слуша? — пита той.
— Какво имаш?
— Някой албум или нещо сборно?
— Ами… — Иска ми се да му обясня… Решавам, че няма смисъл. — Имаш ли „Уайт Страйпс“? — питам аз.
Той ме поглежда подозрително.
— Май нямам нищо тяхно. — Прокарва пръст по сидитата. Забелязвам, че са подредени по азбучен ред, за разлика от моите, които са натрупани безразборно по полиците, да не говорим, че някои са подхвърлени дори без опаковките им.
— Избери ти нещо — предлагам весело аз.
— Добре… Я да видим… — Той започва да изброява имена: — Били Холидей, Боб Дилън, Дейвид Бауи, Колдплей, Стинг, Мадона… — Докато изброява имената, имам чувството, че това е собствената ми колекция от сидита. Само дето няма „Уайт Страйпс“ и някои доста странни попадения като любимия ми албум на Били Джо Спиърс. Мама я обожаваше. Спомням си, че пееше с пълно гърло винаги, когато чуеше „Одеяло на земята“. При този спомен гърлото ми се свива, аз преглъщам и очите ми се напълват със сълзи. Спомените се връщат от някакви дребни неща. Всички казват, че рождените дни и Коледа са най-мъчителни, но истината е, че дребните неща ми напомнят най-много за нея.
— …„Рокси Мюзик“, най-доброто на „Спандау Балей“… — Джеймс ме поглежда и аз бързо преглъщам надигналата се буца в гърлото. — Добре де, ще призная срамната си тайна.
Джеймс има срамна тайна?
— Много си падах по ню романтик музиката. Ако решиш, че искаш да си тръгнеш и да не се върнеш никога повече, ще те разбера.
— Какво съвпадение. Аз бях най-запаленият фен на „Дюран Дюран“ — ухилвам се аз.
Той избухва в смях и аз усещам как ме изпълва щастие. Открай време си мечтая да се запозная с мъж, който има същия вкус като моя по отношение на музиката, ала повечето ми гаджета харесваха съвсем различни банди. Джон си падаше по пънка, Маркъс беше луд по джаза, а накрая се появи Даниел. Спомням си как пътувахме за Корнуол и се карахме дали да слушаме Снуп Дог или Нора Джоунс.