Завъртам кранчето и поглеждам към отражението си в огледалото.
Шкафчето над мивката.
Любопитството ми надделява. Опитвам се да устоя. Не трябва да му ровя в шкафчето. Това вече е грозна работа. Кой знае какво ще открия вътре.
Щом тази мисъл ми минава през главата, си спомням, че Джес ми разказа как „съвсем случайно“ надникнала под ваната на един, с когото излизала, и зърнала дантелен сутиен, заврян между ролките тоалетна хартия. Била съсипана. Не защото той й изневерявал, не защото й изневерявал с претенциозната нашумяла романистка Сабрина, ами защото Сабрина носела сутиен с чашка В.
В следващия момент ми минава друга мисъл през главата; само че този път си спомням какво ми се случи на мен, когато прерових жабката на Даниел и как открих презервативите…
Май е най-добре да надникна какво има вътре. Просто да се ориентирам.
Отварям вратичката и поглеждам. Какво облекчение да видиш, че всичко е съвсем нормално и невинно. Паста за зъби, конец за зъби, лейкопласт… Я чакай малко, това пък какво е? Виждам някаква тубичка в дъното и посягам към нея и в същия момент събарям аспирина. Той пада в мивката с гръм и трясък. По дяволите! Бързо го връщам на мястото му и поглеждам тубичката в ръката си — крем с витамин Е.
В този момент започвам да се чувствам виновна. Какви ги върша? Не е моя работа да ровя из шкафчето на Джеймс. На мен няма да ми стане никак приятно, ако той започне да рови в моето шкафче в банята и открие тайните ми запаси от депилатор, тубата Канестен, която пазя за спешни случаи, и огромните превръзки, които си слагам вечер, докато съм в цикъл. Потръпвам, затварям вратата и бързо си слагам гланц за устни. Защо въобще надничам в шкафчето му, след като той ме чака? Попивам устните си с тоалетна хартия и бързо гася лампата.
Връщам се в хола с празен пикочен мехур и розови устни, готови за целувки. Канапето се оказва празно.
Я виж ти!
Заставам сама насред хола и усещам как ме сграбчва разочарование, ала след миг забелязвам светлина в малкия кабинет в края на коридора. Влизам и откривам Джеймс надвесен над лаптопа си, а пръстите му пробягват шеметно но клавиатурата. Той вдига поглед.
— Няколко бързи имейла. — Протяга ръка към мен. — Имам един клиент в Сидни, много важен клиент… — добавя той, пуска ръката ми и ме придърпва към себе си.
Отпускам се на скута му и прехвърлям ръка през раменете му, убедена, че на важния клиент ще му се наложи да почака. Трябва да призная, че умът ми препуска толкова напред, че започвам да се колебая дали да остана при него цялата нощ и дали няма да ме уважава повече, ако се прибера у нас по някое време. Само че той решава вместо мен.
— Мила, имаш ли нещо против да отложим за друг път?
Очевидно съм била напълно слисана, защото той обяснява:
— Австралия е с десет часа напред. Ако изчакам до утре сутринта, може да се окаже прекалено късно. Съжалявам, но тази вечер трябва да поработя.
Ха, ха, много смешно. Вглеждам се в очите му, за да забележа искрици на смях, но в тях се вижда единствено отражението на компютъра му. В този момент ми става ясно, че той изобщо не се шегува. Усещам и разочарование, и някакво неприятно чувство.
— Да, разбира се — отвръщам аз. — Няма проблем. — Насилвам се да се усмихна и се опитвам да не мисля колко развълнувана бях за тази вечер, колко усилия положих за себе си: да си обръсна краката, да епилирам косъмчетата около бикините, да си сложа най-сексапилното бельо, просто за всеки случай. Въпреки това не мога да се сдържа. Адски съм вкисната. Да не говорим, че се чувствам неловко. Смъквам се от коленете на Джеймс и се опитвам незабележимо да наместя дантелената прашка, която се завряла в дупето ми, но тя не иска да помръдне. — И на мен ще ми се отрази добре да си легна по-рано — лъжа аз и се преструвам, че се прозявам.
Той приглажда коса назад и се усмихва.
— Значи утре вечер си свободна, нали?
— Съжалявам, заета съм. — Тъкмо се каня да му обясня, че двамата с Лайънъл ще ходим да видим някаква нова изложба в Кензингтън, ала замълчавам и преценявам, че е по-добре да не споделям. Знам, че е детинско, но се чувствам пренебрегната, защото Джеймс ме отпраща и не полага никакво усилие да ме убеди да остана. Честно казано, понякога ти се повръща от истински джентълмени.
— Ами на следващата вечер?
— На работа съм.
Той извива заинтригуван вежди.
— Псевдотюдорска сватба в Хамптън Корт — обяснявам напрегнато аз.
— А, ясно — кима сериозно той и устните му се извиват в усмивка. — За съжаление аз заминавам за Цюрих в сряда и ще остана два-три дни. — Поглежда ме, сякаш за да прецени реакцията ми, и накрая пита: — Ами в петък?