— Присила Клайн, искам да знаеш, че макар да съм се женил осем пъти, този брак ще продължи до самия край…
— Дейвид Уолстънхюм, обещавам винаги да те обичам и почитам, дори да се наложи отново да се върнеш в…
Което ми напомня за следващото ми желание:
• Когато се омъжа, да не съм в яркорозова рокля като танцьорка на фламенко и по възможност да не е за мъж, който се връща в затвора.
Светкавицата блясва и младоженците са увековечени. Виждате ли? Това съм аз…
Когато церемонията приключва, прибираме апаратите и Брайън ми предлага да ме закара до метрото. Само че някъде правят ремонт и движението е отклонено по Мерилебън Роуд и двамата се оказваме в задръстване.
Качвам босия си крак на таблото и свалям прозореца. Брайън кара миниван, на който отстрани е написано „Завинаги заедно“ с разкривен небрежен почерк. Първоначалната му идея била надписът да е върху пръснати конфети, но бояджията таксувал на час, а конфетите били доста пипкава работа и отнемали прекалено много време, затова Брайън се спрял на сребърна подкова и две звънчета.
Шефът ми открай време работи като фотограф по сватби. Навремето е бил един от най-известните папараци, обикалял по цял свят, тракал звездите по разни филмови премиери, ала смъртта на принцеса Даяна променила всичко. Брайън е заклет роялист. Пази на видео всички кралски сватби, пие чай и плакал най-искрено, когато кралската яхта „Британия“ била извадена на сух док. Преценил, че като папарак и той има вина за смъртта й, затова прекратил тази дейност, прибрал стълбата и регистрирал „Завинаги заедно“.
Тогава се появих аз.
Тъкмо бях завършила курс по фотография в колежа и се обадих, щом прочетох обявата му за помощник. Той не търсеше точно такава като мен — по онова време се носех облечена от главата до петите в черно и правех тъжни снимки на осеяни с графити стени, — но аз бях решила, че това ще е нещо временно. Трябваше ми да понатрупам малко опит, да изплатя студентските си заеми, да си направя портфолио и тогава да започна свободна практика. Ето че шест години по-късно съм там, откъдето започнах.
Шест години! Представяте ли си? Направо невероятно. Не че не съм си подавала документите за други места. Работата е там, че ти трябват връзки и познати, за да направиш големия си пробив. А аз все още чакам. Непрекъснато си повтарям, че и това ще стане, че някой ден ще стана новата Ани Либовиц3, че ще правя изложби в напудрени галерии в Сохо, че ще ме молят за поръчки за кориците на списания и първите страници на всички вестници…
Ало, ало, Земята вика Хедър.
— Какво ще кажеш за сватбата? — пита Брайън. Поглеждам го над ръчната спирачка. Покрит е с конфети, дими с цигара и разгръща проснатия върху волана „Ивнинг стандърт“.
— Интересно беше — започвам предпазливо аз, както когато излезеш от кино и не си сигурна дали човекът с теб е харесал филма. — Ти какво ще кажеш?
Изтръсква цигарата през прозореца и кимва.
— Хм… по-различна от обикновено… — отвръща незаинтересовано той.
— Нещо ме смущаваше роклята… — осмелих се да подхвърля аз.
— Май си беше забравила кастанетите.
Разкисквам се, а той избухва в пушаческа кашлица.
— Как може да сме такива гадняри. — Опитва се да се стегне. — Не беше чак толкова зле.
— Напротив — усмихвам се аз, за да му помогна. Това си е наша традиция. Същото е когато се прибираш от купон с гаджето си и по пътя към къщи клюкарствате за всички поканени.
— Видя ли шаферките? Бяха страхотни.
— Особено дребната блондинка, която си беше сложила заешки уши.
— Ами как можа кумът да загуби пръстените? Беше като попарен.
— Човекът взе, че се изприщи от зор.
— Как само се чешеше.
— Хванах го с ръка в гащите.
— Ами? Не може да бъде.
— Кълна се. Снимах го.
— Леле, на това му се вика снимка един път.
Двамата с Брайън избухваме в смях. Смехориите в работата не ни оставят да скучаем.
— Утре кога? — Бърша сълзите, потекли от очите ми. — Обещавам да дойда навреме. Сега отивам да си купя нов будилник.
— Не се притеснявай. Наспи се, за да си хубава.
Мръщя се.
— Говорим за уикенда — напомням му аз. — За хората, които се занимават със сватби, уикендите са пълна лудница.
— Знам. Въпреки това ти давам свободен ден.
— Свободен ден ли? — повтарям аз, неспособна да повярвам. Когато осмислям думите на Брайън, оставам потресена, както когато разбереш, че на следващия ден не се налага да ходиш на работа. Не мога да си спомня кога за последен път съм била свободна през уикенда. Страхотно. Ще се наспя. Цял ден ще се излежавам в градината и ще чета клюкарски списания. Мога дори цял ден да си остана в леглото, да гледам видео и да се тъпча с пица… Сама.