Думата „дрисльо“ ме кара да се усмихна.
— Аз обикновено го наричам лъжлив копелдак.
Лайънъл избухва в смях, доволен от чутото.
— Че той си е такъв — заявява той и за пръв път излиза от позицията на неутралитет. — По мое време ако бащата на момичето те хванеше, че й изневеряваш, те погваше със заредена пушка. — Той допива чашата и поклаща глава. — Само че по мое време беше различно. Имаше неписан кодекс за поведение, който спазвахме всички до един. Когато се запознах с майка ти, трябваше да попитам баща й дали може да я изведа.
— Притеснено ли ти беше?
— Страшно. Бях се спекъл отвсякъде.
Опитвам се да си представя как този огромен мъж се тресе от нерви, но просто не успявам.
— Дядо ти беше страховит — продължава той. — Много ухажори са били изритани, преди да се появя аз, да знаеш.
— Сигурно си бил влюбен — смея се аз.
— От мига, в който я видях — отвръща тихо той, стиска ръката ми и ме поглежда по начин, който познавам от предишните ни разговори за нея.
Замълчаваме и се местим до последното произведение, серия от черни и бели кубове. Само че аз не ги виждам. Все още си мисля за родителите си, опитвам се да си ги представя по времето, когато са били по на двайсет и са се запознали. Лайънъл е прав. В онези години е било различно, ала във връзката ми с Джеймс има нещо, което прилича на тяхната връзка от едно време. Сякаш той ме ухажва. На първата ни среща отидохме на ресторант, след това бяхме на кино, а сега е обещал да ми сготви вечеря. И въпреки това само сме се целували. Днес това изглежда прекалено скромно, дори неестествено, ала преди е било и реда на нещата да го дават по-бавно. Да не говорим колко по-романтично е било, казвам си аз. Мама и татко са се влюбили, преди да легнат заедно.
Окрилена от тази мисъл, аз се обръщам към Лайънъл и не се сдържам да попитам:
— Как сте чакали двамата с мама? Нали се сещаш, преди да…
— Да сме чакали ли? — Той ме гледа в пълно недоумение, след това избухва в гръмовен смях.
— Господи, няма такова нещо. Двамата с майка ти бяхме като зайци на първата среща.
Зъннн.
Четирийсет и пет минути по-късно съм застанала на стълбите пред вратата на Джеймс, натискам звънеца и потраквам нервно с острото си токче.
Стига толкова, писна ми.
Ако трябва да съм точна, още няма от какво толкова да ми е писнало. За разлика от родителите ми. Господи! Нещо не е наред, след като правите много по-малко секс от родителите си.
Зъннн.
— Кой е? — Най-сетне чувам гласа на Джеймс по домофона. Сънен е. Поглеждам часовника си. Станало е късно. Той сигурно вече си е легнал. — Кой е? — прозява се той.
— Аз съм, Хедър — отвръщам аз. Какво като е сънен? Вече съм решила. По дяволите, чакането. По дяволите, опознаване По дяволите, дали ще ме уважава утре сутринта или не.
— Мислех, че ще ходиш някъде.
— Вече ходих.
Следва кратко мълчание, след това той пита:
— Всичко наред ли е?
— Да, съвсем — отвръщам аз. Едва ли да зарежеш баща си на изложбата, да скочиш в първото такси и да потропаш на вратата на гаджето си, обзета от сексуално желание, е съвсем наред. — Ще ме поканиш ли? — питам направо аз. Малко съм замаяна от алкохола. Май ябълковите мартинита са били по-силни, отколкото си мислех.
— Разбира се. — Вратата щраква. Отварям и пускам лампата. Огромен полилей осветява антрето и аз се втурвам нагоре по стълбите, като прескачам през една. Сърцето ми блъска и усещам как кръвта пулсира във вените ми, пред очите ми започва да изплува мъгла, вие ми се свят и тръпна цялата.
Джеймс ме чака на площадката, загърнат в бяла роба, от онези, които дават в готините хотели. Щом ме вижда, смръщва чело.
— Какво има, Хедър, струваш ми се…
Карам го да млъкне, като натъпквам езика си чак до гърлото му. Той дори не се опитва да ме отблъсне. Да не говорим, че щеше да е напълно безсмислено. Пияна съм. Възбудена съм. Не съм правила секс повече от година. Нещастният Джейме няма никакъв шанс да ми устои.
Двайсет и първа глава
— След това той ми казва: „Джесика, когато съм с теб, ми се иска да съм по-добър човек.“
На следващата сутрин съм на йога заедно с Джес. След безкрайна, да не говорим колко мъчителна поредица от поздрави към слънцето — така е, след като на мен ми трябва поне половин час разтягане, за да успея най-сетне да докосна пръстите на краката си — си почивам в така наречената според инструктора „детска поза“. С други думи съм се проснала по корем върху постелката.
Поемам си дълбоко дъх. Толкова е горещо, че челото ми е залепнало за постелката. Затварям очи и се опитвам да си представя, че съм на някой плаж на Гоа или че лежа в градината на Корнуол — или където и да е другаде, стига да не съм притисната като сардина до десетките потни тела във фитнес центъра в Нотинг Хил, където слушам обясненията на Джес.