— Остава само едно — заявява доволно Джес.
Толкова съм смазана, че дори нямам желание да попитам, но за съжаление не успявам да се сдържа.
— Какво?
— Сексът.
Спомням си как му скочих на Джеймс.
— Нека просто кажем, че в това квадратче мога да сложа отметка.
— Ами?
— А-ха. — Доволна, че най-сетне съм я укротила, аз се отпускам и затварям очи.
— Ами любовната игра?
Жената в трикото сумти.
— Стига, Джес. — Започвам да се гърча от притеснение.
Тя обаче настоява.
— Трябва да знам всички тези неща. Важно е. От години не си ходила по срещи. Повярвай ми, аз съм истинска професионалистка.
Отварям око, за да я погледна злобно.
— Не е нужно да ми разказваш всички подробности — моли тя. — Просто кимай и клати глава.
Много ми се иска да не й отговарям, ала тя се приближава до мен и пита:
— По-малко ли беше от десет минути? — Не мога да не поклатя глава.
— Повече от десет минути ли беше?
Кимам гордо.
— Повече от двайсет ли?
Кимам отново и си припомням събитията от снощи поне за стотен път. Като любовник, Джеймс се оказа — как да се изразя? — всеотдаен, а след това ме прегърна до себе си, целуна клепачите ми и ми повтаря колко съм красива, докато заспах.
— Трийсет?
— Цял половин час — признавам аз — посветен само на мен.
— Боже! Значи мечтата ти най-сетне се е сбъднала.
— Мечта ли? — питам аз и се опитвам да звуча незаинтересовано, а познатите тръпки тръгват от пръстите на краката ми и стигат чак до върховете на пръстите. Възбудена съм и в сьщото време уплашена, все едно, че отново съм дете и съм се качила на въртележка.
— Да, не помниш ли, че си пожела съвършения мъж?
До този момент не ми беше хрумвало, но тя е права. Джеймс е всичко, което една жена може да пожелае в мъжа. На сутринта, когато се оплаках, че ме боли корем, той предложи да изтича до близката аптека, за да ми купи тампони. Оказа се, че е от шампанското снощи, но важното е, че той сам предложи да отиде да ми купи тампони. Тези думи трябва да бъдат гравирани някъде.
— Освободете ума си и се отпуснете напълно.
Краката на инструктора застават до нас и ме спасяват, така че не ми се налага да отговарям на Джес. Какво облекчение. Вие ми се свят, затова инструкторът ми прави масаж на раменете, а аз се опитвам да изпълнявам точно онова, което казва. Преставам да мисля за Джеймс. Представям си, че умът ми е балон, пълен с хелий, и се носи някъде високо…
Затварям очи и заспивам.
Двайсет и втора глава
Превъртам направо на петък сутринта. Застанала съм на вратата в халат, благодаря на доставчика от „Интерфлора“ и гледам изумена огромния букет. Бухнала лъскава розова панделка стяга дванайсет съвършени червени рози, които ми се усмихват любовно. Дръпвам малката бяла картичка, бодната до пакетчето подхранващи минерали за вазата, и прочитам бързо: „Просто защото си красива. Джеймс.“
Сърцето ми трепва. Колко романтично. Никога досега не ми се беше случвало подобно нещо. Често съм виждала вановете на „Интерфлора“ да обикалят и ми се е искало да докарат нещо и у нас. Само че никога не се беше случвало.
Абсолютно никога.
От сряда сутринта въпросният ван спира пред къщи не веднъж, не два пъти, а цели три пъти! Все още не мога да повярвам. Някой може и да си каже, че е прекалено, но нима всяко момиче не мечтае за същото? Нима на всяка не й се иска един романтичен мъж, който да изпраща цветя и романтични картички, на които е написано: „Не мога да спра да мисля за теб.“ И „Вече ми липсваш.“ Знам, че звучи тъповато, но е толкова мило. Докато бях с Даниел, все ми се искаше той да е по-внимателен и грижовен, ала Джеймс е самото съвършенство. Обажда ми се, праща ми есемеси… което, трябва да призная, би се сторило доста обсебващо, ако беше друг, но с Джеймс е различно.
Притискам букета към гърдите си и се обръщам, за да вляза обратно вкъщи, ала букетът е огромен и не виждам нищо. Опитвам се да вляза в антрето, ала розите се сплескват между рамката на вратата и стената. Дръпвам целофана и без да искам, счупвам няколко стебла.
По дяволите.
Алените глави на розите клюмват. Изпълнена от ужас, пъхвам пръст с напразната надежда да ги изправя. Един от бадлите се забива в пръста ми и потича кръв. Ох, боли. Лапвам убоденото място. Ужасно боли.
Поглеждам вбесена розите. Не съм казала на Джеймг, но не съм кой знае каква почитателка на розите. Струват ми банални и дори, ако трябва да съм честна, не обичам особено отрязани цветя. Напомнят ми за болници, за времето, когато бях дете и ходех да виждам мама, докато беше болна. Тя винаги бе заобиколена от вази, пълни с любимите й розови карамфили, а аз седях в края на леглото и имах чувството, че нещо красиво ще умре след няколко дни, а много ми се искаше да продължат да живеят.