Не съм неблагодарница. Важното е намерението, нали? А розите са красиви по един съвършен и прекалено традиционен начин, като изключим счупените, които ще изхвърля. Никой няма да ги брои, нали?
Докато минавам през антрето, навеждам глава към пъпките и вдъхвам аромата им. Колко силно миришат! Поемам дълбоко дъх. Ммм… Ох… Усещам някакво гъделичкане — чакайте малко, това е сенната ми хрема. Всички цветя я предизвикват. Много странно, не се беше появявала от години, а ето че тези рози… Господи, ще… Отмятам глава назад и кихвам шумно.
Сякаш цялото ми тяло изтръпва и се понася със сто и петдесет километра в час, а след това усещането изчезва. Отварям насълзените си очи и започвам да подсмърчам. Гадост, колко противно. Красивият ми букет е изпръскан със слюнка и сополи. Бързо избърсвам целофана с ръкав, но всичко се замазва. Ужас. Най-добре да взема кухненската гъба.
Влизам в кухнята и виждам Гейб в смачкана тениска, по боксерки. Навел се е над тостера с пръчица за китайско ядене и ръчка нещо, което се е заклещило и издава ужасна миризма като от изгорели ягоди.
— Да не би да си загубил нещо?
— Още една суха паста — признава той и нагласява очилата.
Вдига глава и ме вижда. Лицето му грейва.
— Някой таен обожател ли ги праща?
Разбирам, че не аз, а букетът е причина за усмивката му и ме обхваща разочарование.
— Не е таен.
Споглеждаме се и аз започвам да се притеснявам.
— Този тип нещо се е вманиачил. — Гейб се почесва и косата му щръква. — Май трябва да се запише в „Анонимни червени рози“.
— Изобщо не е смешно. — Опитвам се да напипам спрея за алергия, пъхнат в един от джобовете на халата. Заради цветята похарчих цяло състояние в „Бутс“ тази седмица — капки за очи, спрейове, две кутийки противоалергични таблетки и огромно количество кърпички. Въпреки това си струва.
— Не е ли? — Гейб ме поглежда угрижен.
Нямам право да разправям на един комедиант, че не смешен, макар да е истина.
— Шегувах се, глупчо — лъжа на един дъх аз. — Разбира се, че беше смешно. — Оставям букета до мивката и започвам да отварям шкафовете, за да открия нещо, в което да натопя розите.
— Ваза ли се опитваш да намериш? — пита след малко той. — Там няма.
— Не се заяждай.
— Не се заяждам. Казвам ти, че няма.
— Значи се инатиш — смея се аз.
— Не, ти се инатиш.
— Аз съм зодия риби. Ние сме инати — отвръщам бързо аз.
Той ме поглежда развеселен.
— Овните са инати. А пък аз си мислех, че не вярваш в астрологията.
Цялата поаленявам.
— Не вярвам, а ти ставаш досаден като американец.
Нямам представа как се оказах въвлечена в тази абсурдна разправия. Освен това съм твърдо решена последната дума да е моя.
— Че аз съм американец.
— Да, но сега си в Англия.
Ето че млъкна. Вече доволна продължавам да търся вазата. Трябва да си призная, че не умея да губя. Само че в момента, докато се вглеждам в сините очи на Гейб, уголемени от очилата, ми се иска да не го бях накарала да млъкне.
Затова бързам да променя темата и да прикрия смущението си. Поглеждам към последния рафт на шкафа, където е скрита една кана. Ако се пресегна, ще я достигна, но не се знае дали няма да падне върху главата ми.
— Може ли да те помоля за услуга? По-висок си от мен и ще стигнеш горния шкаф. — Соча над фурната. — Подай ми вазата — соча аз каната.
Гейб едва сдържа усмивката си, но свива рамене.
— Дадено — отвръща той и застава на пръсти. Само че и той не успява да достигне. След няколко минути се отказва и посочва празната кутия за спагети. — Какво ще кажеш за това?
— Не става — клатя глава аз. — Много е тясно.
Той я връща на мястото й и ми подава каната от старата кафеварка, която никога не използвам. Оставила съм я до миксера, до апарата за сладолед, апарата за пуканки и машината за макаронени изделия, които също никога не използвам.
— Ами това?
Поглеждам нагоре.
— Не става. Много е малка.
Той свива рамене и продължава да търси.
— Ами това?
— Господи, къде ли не го търсих? — Подава ми пластмасовата оранжева лейка, която купих от „Икеа“ преди месеци. — Само че и това не става — обяснявам аз и я оставям на плота. — Розите ще я обърнат. А е и доста голяма.
— Господи, ставаш невъзможна — мърмори той.
Наблюдавам го как рови в горния шкаф, докато вратът ме заболява и аз отпускам глава. Погледът ми попада на космати мускулести прасци, разположени на плота. Как е възможно досега да не съм забелязала, че Гейб има такива хубави прасци. Покрити са със светлокафяви косъмчета и от разстояние дават вид на загорели, но когато се вглеждам отблизо, забелязвам, че това са милиони миниатюрни лунички, които почти са се слели и дават впечатлението, че има тен. Все едно, че лепваш лице до телевизионния екран и забелязваш как картината се разпада на малки точки.