Затова, часове по-късно, засядам пред компютъра и ровя из „Гугъл“, за да открия каква работа за фотографи се предлага.
— Как върви?
Гейб наднича в спалнята ми с две чаши горещ ментов чай и ново пликче соеви сладки.
— Супер — заявявам нещастно аз и поемам чашата. Духам и отпивам шумна глътка. — Почти четири часа ровя вече и единствената обява, която открих, е във „Фермерски машини“. Ровя из разпечатките, които съм направила. — Ето я. — Прочиствам гърло и започвам да чета: — „Великолепна възможност за опитен фотограф. Предимство имат кандидатите с познания за силози и трактори. Трябва да обичат добитъка и да са свикнали да прекарват дните си на открито независимо от атмосферните условия…“
Гейб ме поглежда озадачен и ми подава сладка.
— Опитвам се да си намеря работа — обяснявам аз и захапвам сладката.
Той се настанява върху неоправеното ми легло и протяга ръка към настанилия се върху кувертюрата Били Смит.
— Нали каза, че нямаш никакъв проблем с работата, след като ще отразявате онази напудрена кралска сватба.
Усмихвам се, въпреки че не ми е до смях.
— Не е кралска сватба. Омъжва се дъщерята на херцога и херцогинята на Хърли — обяснявам аз и започвам да се забавлявам с объркването на Гейб. — Тя не е принцеса, просто е лейди, истинска дама от висшето общество.
— Не е задължително — отвръща той.
— Знам, че това са пълни глупости — признавам аз и продължавам да се усмихвам тъжно, — но за бизнеса ни е много добре. Ще платят цяло състояние на шефа ми, а едно от клюкарските списания предложи да купи снимките ни, което означава, че ще се прочуем като фотографи. — Замълчавам.
— Но? — Гейб е усетил, че има нещо, което ме притеснява.
Каня се да се престоря, че всичко е наред, но след това решавам да не лъжа. Той ми се струва искрено загрижен.
— Когато навремето мечтаех да публикувам снимките си, все си мислех, че ще е в някое реномирано издание, не съм си и представяла, че ще са редом до Джейд от „Биг брадър“ — признавам аз.
— Коя е Джейд от „Биг брадър“?
— Точно това се опитвам да ти обясня.
Без да разбира, той ми подава пликчето със сладките.
— И аз свикнах да ги ям — признава той. — Особено сините и розовите с желето.
— Тях никак не ги харесвам.
Той не може да повярва.
— Господи, изяждам ги и не ми стигат. Ненавиждам кокосовите.
Докато обяснява, аз изваждам едно и го размахвам закачливо пред него.
— Ммм, любимите ми.
— Значи двамата с теб сме съвършената двойка за пакет соеви сладки, нали?
Дъвча и кимам доволно.
— Абсолютно вярно.
Усмихваме се един на друг. Лошото ми настроение се е стопило. Това му е лошото на Гейб: никога не ме оставя да тъна в самосъжаление или недоволство, нито да се оставям на добре познатия типично английски негативизъм. Той е винаги пълен оптимист. Сигурно защото е американец, денят му е чудесен и всичко останало му е наред.
— Кажи каква ти е мечтата? — пита той. — Къде искаш да ти публикуват снимките?
Изчервявам се. Досега никой не ми е задавал този въпрос.
— Казвай! — настоява той.
Това е стара мечта, имам я още от тийнейджърка, но все се чувствах неудобно да си призная.
— В списанието на „Сънди херълд“ — признавам засрамено аз. Когато забелязвам, че не ми се смее, ставам по-сериозна. — Искам да публикуват снимките ми на първа страница — продължавам аз и си припомням неделните сутрини в Корнуол, когато Лайънъл преглеждаше страниците, посветени на изкуствата, Ед се заравяше в бизнес страниците, а аз разгръщах списанието.
— Защо не отидеш да работиш там? — пита Гейб, сякаш това е най-очевидното нещо на този свят.
— Ти имаш ли представа колко е трудно да те вземат на работа там? Всеки фотограф на света иска да работи за тях. От години се опитвам.
— Защо не опиташ още веднъж? — продължава да настоява Гейб и прегръща свилия се на скута му Били Смит, който не може да спре да мърка.
Започвам да се дразня. Гейб е американец и очевидно няма никаква представа колко е трудно дори да те извикат на интервю в „Сънди херълд“, камо ли да те вземат на работа.
— Няма смисъл. Само ще ми откажат.
— Не е задължително. Може пък този път да е различно. Може да ти излезе късметът.
Вдигам поглед към Гейб и не мога да определя дали нещо в гласа му или в изражението сякаш запали лампа в съзнанието ми. Този път наистина е различно. Защо просто не си пожелая да получа тази работа?