— Не се притеснявай. Имам достатъчно. — Стискам ръката му.
— Знам, но това не е важно — отвръща той, навежда се и бързо започва да попива килима, въпреки че съм убедена, че не разлях чак толкова много. Беше съвсем малко. — Не се изпращат девет — мърмори той.
— Защо не? — шегувам се аз, макар да съм наполовина сериозна. Посягам към друга бродирана салфетка, за да му помогна, ала той ме кара да спра, защото съм била гостенка. Започвам да се чувствам неловко и преди да се усетя, продължавам: — Кой е казал, че розите трябва да се дванайсет? Какво им е на деветте?
— Не се пращат девет — отвръща озадачен той, сякаш съм си позволила да оспорвам някаква всемирна истина, все едно съм казала, че земята е плоска или мъжете много ги бива във вършенето на няколко неща едновременно. — Тая работа не става така.
Какво работа? Не ставаше ли дума за романтика?
Докато го гледам как е коленичил на пода, усещам, че цялата ми ценностна система е разклатена. Цял живот съм излизала с мъже, които не знаят какво е романтика, които не се сещаха да ми купят букет цветя, а за вечеря на свещи и думи не можеше да става. Сега поглеждам към свещите на масата, към шампанското в охладителя и чашите, по които са останали отпечатъци от пръстите ни. Вместо да усетя романтиката на момента, аз трябва да мисля за правила.
— Да забравим за цялата тази работа — усмихвам се аз, дръпвам салфетката от ръката му и на нейно място слагам чашата шампанско. — Нека не си разваляме вечерта.
— Права си. Извинявай, мила. — Той се изправя и приглажда назад падналата на челото коса. — Просто исках всичко да е съвършено за теб.
— Всичко е чудесно — уверявам го аз и го прегръщам. Той ми се струва толкова сломен, че се опитвам да го развеселя. — Утре заминавам за Корнуол. По това време се събираме цялото семейство. Искаш ли да дойдеш?
За някои мъже милото семейно тържество може да бъде истински кошмар, но не и за Джеймс. Лицето му веднага грейва.
— Имаме малка къща в Порт Айзък. Не е кой знае какво, но е много красива. Казва се Бъфърс Коув и е на върха на един хълм.
— Чудесно! С удоволствие. — Той ме прегръща, след това става сериозен. — Значи ще се запозная с родителите ти.
— Не се притеснявай, няма да е официално събитие — успокоявам го аз. Не ми се иска да го подплаша.
Очевидно не съм разбрала, защото той веднага започва да обяснява:
— Не е това, с удоволствие ще се запозная с родителите ти — отвръща той и ме целува по върха на носа.
— Наистина ли? — Това вече е напълно невероятно.
— Разбира се. И моите нямат търпение да се запознаят с теб.
— Ами?
— Ами, да. Разказах им всичко за теб. Следващия уикенд можем да отидем до Кент на гости.
Колебая се. Господи, работата става прекалено сериозна. Да не говорим, че всичко се развива прекалено бързо, обажда се предателският глас в главата ми.
— Какво ще кажеш?
— Добре. — Усещам, че започвам да се притеснявам зароди срещата с родителите му, но отпивам огромна глътка шампанско и то отмива страховете. — Става.
Останалата част от вечерта преминава с много храна, алкохол и музика. Джеймс е невероятен готвач. Беше приготвил стриди, ризото с тиква и най-прекрасното домашно сорбе с райска ябълка. Към всяко ястие имаше различно вино. Когато приключваме с храната, той ме кани да танцуваме, а аз усещам, че съм малко пияна.
Кискам се, вече изпаднала в алкохолен унес.
— Трябва ни музика.
Той грабва дистанционното и го насочва към уредбата.
— Желанията ти са заповед за мен — прошепва той. Сидито се завърта с леко бръмчене, а той ме изправя на крака и ме прегръща през кръста. На това вече му се казва романтична вечер.
Преплитам пръсти с неговите и отпускам глава на гърдите му в очакване да чуя каква музика е избрал. Сигурно нещо нежно, например на Саймън и Гарфънкъл или пък класическа романтика като „Нещо“ на Джордж Харисън, най-любимата ми песен.
Песента започва и аз затварям очи. Познавам тази песен. Много ми е позната… Прилича на…
Застивам. Не може да бъде!
Те са!
„Ует, Ует, Ует.“
Докато Джеймс ме води, аз слушам ужасена как пее за чувства, които усеща в пръстите и на ръцете, и на краката. Това е някаква шега.
— Много обичам думите, а ти?
Той луд ли е? Отварям очи и забелязвам, че ме наблюдава с копнеж.
— Ммм — кимам аз. Какво да кажа? Че са сладникави и досадни ли? Представям си веднага ухиления Марти Пелоу.
— Мислех, че ще ти хареса — продължава Джеймс. — Това може да е нашата песен.
Господи! Боже! Свивам се, обзета от чувство на неловкост, а краката ми са като пълни с олово. Песента сякаш няма край и аз усещам как ведрото ми настроение се стопява. Още малко и съвсем ще изчезне.